петък, 6 февруари 2015 г.

Един учебно-мобилизационен сбор - в годините, когато се провеждаха



Първият 10-т дневен сбор със 7 дивизионен медикосанитарен батальон (дмедсб) бе през лятото на 1980 г. Течеше втората година от назначаването ми за командир на батальона. Дивизионният  лекар – полковник Георги Джамбов не разбираше от учебно-мобилизационни сборове и тактико-специални учения и не можех да разчитам на помощта му. Сборът не се очертаваше да бъде лек. Тактико-специалното учение трябваше да се проведе съвместно с командно-щабно учение (КЩУ) на 7 мсд. То беше посветено на настъпление в началото на войната. За целта бе приета условна държавна граница. В хода му се планираше форсиране на водна преграда – р. Марица. В хода на задължителната рекогносцировка преди учението бе определен и района за разполагане на 7 дмедсб в изходно положение - югозападните окрайнини на с. Йонково, на около 30-тина километра от гр. Кърджали по шосето за гр. Асеновград. По време на учението, Институтът на Тила на БНА трябваше да извърши полевите изпитания на мини моторната количка за вътрешно-пунктова евакуация. Налагаше се да се изиска допълнителен товарен автомобил от Ямболското окръжие, който да има приспособление за самонатоварване и разтоварване. Трябваше да проиграем и евакуация с вертолет и да устроим площадка за кацане в района на батальона.

В района на с. Веселиново се изнесохме вечерта преди мобилизацията. Започнахме устройването на войсковите приемателни пунктове за личен състав и АТТ, съгласно изискванията на наставлението за мобилизация. Процесът щеше да се наблюдава от посредниците от Медицинския отдел на Сухопътни войски. С нас изпратиха един товарен автомобил, натоварен с личното оръжие на личния състав на батальона. Охрана нямаше. По тази причина Драго Чернев преспаха върху сандъците с автомати. Войсковите приемателни пунктове бяха устроени. По наше мнение добре, според посредниците – с много пропуски. Такава оценка дадоха и на приемането на личния състав и техника.

Тук си позволявам да кажа няколко думи за посредниците. По време на мобилизацията и тактико-специалното учение те бяха непрекъснато сред нас. Не ми се иска да споменавам имена, защото някои отдавна са покойници. Няма обаче как да забравя отношението на полковниците Т. и Д.  Те не се занимаваха с друго, освен да търсят слабости. Началникът ми - полковник Джамбов щъкаше между тях, без да каже една дума в наша защита. Между другото този стил на работа в Медицинския отдел на Сухопътни войски се запази доста дълго – почти до 90-те години на миналия век. Както се казва на войнишки жаргон, дойде време и „палачинката се обърна”. Станах началник и на двамата. Никога обаче не си позволих да им натяквам за неколегиалното им държание с мен и колегите ми през 1980 г. От този сбор ми остана една поука - да се стремя да не правя като господата Т. и Д. Не твърдя, че напълно съм успял.

След мобилизацията се разположихме се на лагер северните окрайнини на с.Веселиново. За първи път в живота ми се налагаше да командвам 150 души – лекари, сестри, санитари, шофьори, които не бяха свикнали с военните порядки и дисциплина. Батальонният продоволствен пункт, с малки изключения беше окомплектован с войници от ромски произход. Такива бяха и санитарите. По действащите правила бях длъжен раздам личното оръжие на личния състав – пистолети за лекари и сестри и автомат “Калашников” – за останалите. Слава богу без полагащите се към тях бойни припаси. Очите ни в това отношение бяха, както се казва “на четири”, защото запасните нямаха навици да го опазват. Налагаше се да строявам батальона три пъти дневно, за проверка на личното оръжие. Другият проблем беше свързан с употребата на алкохол. Ако кажа, че я бях преустановил, ще излъжа. Още повече, че най-сериозните нарушители бяха запасните лекари и сестри. Стремях се да не позволя употреба на алкохол от водачите на автомобилната техника и мисля, че успях. По време на целия сбор и особено при извършване на марш, те бяха изключително дисциплинирани. С колегите си, лекари и сестри от запаса водех политика на ограничаване на пиенето в някакви разумни граници, до степен да не руши установените в лагера порядки. За това ми помагаха полковник Петко Петков от Военна болница – Сливен, главен хирург на отряда и запасния капитан д-р Недков, известен и авторитетен ямболски хирург и началник на едно от хирургичните отделения на батальона. Частично успях, защото и сред тях нямаше сериозни нарушения. В лагера беше организиран учебен процес. Личният състав изучаваше функционалните си задължения, устройството на болницата, която развръщахме и предстоящите в тактико-специалното учение задачи.

В деня преди изнасянето в района на учението валя много. Ямболският чернозем така се разкаля, че излизането на товарните автомобили с нормална проходимост за инколониране се оказа непосилна задача. Помогна високо проходимият стар “Джуган” (ЗИЛ 157, производство 50-те години на ХХ век – бел. моя), на който беше разположена микробиологичната лаборатория. Един по един извлече автомобилите на шосето за Ямбол. Предстоеше ни нощен марш по маршрута Ямбол, Роза, Раднево, Гълъбово, Димитровград, Хасково и Йонково с дължина около 150 км. Пътуването беше изцяло в тъмната част на денонощието Аз водех колоната, а Драго Чернев я приключваше. Да се шофира през нощта и в колона си е изпитание, независимо че всички шофьори бяха професионалисти и имаха години практика на волана. Драго Чернев характеризира марша с една дума – “кошмар”.

На разсъмване батальона се разположи в района на Йонково. Там щяхме да бъдем едно денонощие. Драго Чернев, Богдан Рангелов и старшина Узунов се заеха с решаването на текущите въпроси по настаняването и храненето на личния състав, а на мен при предстоеше работа на ТПУ на дивизията.

Въпросите по планирането на настъплението на дивизията от движение в началото на войната и организацията на тиловото и медицинско осигуряване бяха детайлно разработени. Заместникът на дивизията по тила полковник Иван Йорданов отдели особено внимание на организацията на взаимодействието. Времето за инколонирането на батальона, за излизане на изходния пункт, за изнасяне след първия ешелон на дивизията и за заемане на района за развръщане на около километър югозападно от с. Конуш, Хасковско беше разчетено до минута. Беше разчетено, но си остана на хартия. В указания час за изнасяне, се оказа, че то се отлага. Действията на първия ешелон на дивизията “бяха неуспешни”. По създадената обстановка, командирът на дивизията полковник Запрянов взема решение да въведе в бой втория ешелон – танковия полк. Колоната на батальона с челото си вече беше достигнала планирания изходен пункт, когато получих заповед да се върна обратно към Йонково. От тези маневри по шосето за Кърджали и Хасково имам неприятен спомен. Един старшина от служба ВАИ (Военна автомобилна инспекция, нещатна служба за контрол върху военните транспортни средства – бел. моя) на дивизията ми донесе намерен на шосето автомат с пластмасов приклад. Беше го загубил някои от моите войници, тъй като само в нашия батальон имаше такива. По-късно се оказа, че принадлежи на един войник от батальонния продоволствен пункт. Возел се в каросерията на товарния автомобил, а автоматът бил до него. Заспал и не усетил как оръжието се изхлузило от камиона на земята. След завръщането в Ямбол си излежа петте денонощия арест, с които го наказах. По онова време само случайността го отърва от затвора. С тези неочаквани маневри закъснението в изнасянето беше около 5 часа. В ранния следобед се озовахме до района за развръщане. Към произшествието с автомата и закъснението се прибави и друга беда. Оказа се, че избраната по карта площадка е сметището на с. Конуш. Още около един час загубих за намиране на подходящо място. На учение тези събития не са от особено значение. Последствията най-често се измерват с количеството критика в разбора. По време на война обаче, подобна грешка се заплаща с живота на ранените, които се нуждаят от спешна хирургическа помощ. След години, като преподавател във Военна академия се опитвах да внуша тази простичка истина на слушателите. Дали са я запомнили, не зная. Но тенденцията да се заменят реални действия на местността с компютърни модели не е най-правилната. Впрочем объркването на пътя от втората колона на първия български батальон в Ирак може би е сигнал за недостатъчната полева натренираност на офицерите. Но тъй като “загубването” завърши без произшествия и жертви, беше „заметен под черджето” и забравен.

Личният състав на батальона никога не беше го развръщал напълно. По време на лагера край с.Веселиново учихме запасните как да построяват двата вида санитарни палатки – голяма и малка и да разконсервират част от медицинската техника. Устройството на отделните функционални елементи изучаваха теоретично, по схеми. Тук трябва да кажа добри думи за всички – офицери, сержанти и войници. Построяването на малката хирургическа болница, каквото по същество представлява медико-санитарния батальон вървеше успешно. Персоналът на отделните функционални отделения се състезаваше помежду си. Никой не направи опит да се скрие, независимо че построяването на палатките и тяхното оборудване е доста тежка физическа работа. Може да си я представят само хора, които са сваляли голямата универсална санитарна палатка от камион и са повдигали дървеното й било. Експерименталната количка на Тила на БНА все пак помогна за разнасяне на палатките от камионите до местата за разгъването им. И толкова. Всичко останало се извършваше “на ръка”.

В момента, в който започна развръщането в района довтасаха и посредниците от Медицинския отдел на Сухопътни войски. Представих им се и доложих за перипетиите по изнасянето. Те се пръснаха по отделните работни групи, за да инспектират как се трудят лекари и сестри. Нямах и най-малко желание да се занимавам с тях и седнах да почина. Не бяха минали и 10-на минути, когато забелязах, че в района на батальона навлиза УАЗ-ка от новия модел. Такива имаше по това време само в щабовете в София. Зачудих се кой ли началник ще ме инспектира? Джипът спря на 10 м. от мен и от него слязоха генерал-полковник Герман Германов, бивш началник на Тила на БНА, а по това време Главен инспектор по тила в Инспектората на министъра на народната отбрана и генерал-лейтенант Марков – началник на Медицинско управление. Преди да се отправя на рапорт се огледах наоколо. Нямаше нито един посредник. Бяха се разбягали и изпокрили подобно на хлебарките, когато светне лампа през нощта. Рапортувах на генерал Германов. Накратко доложих обстановката и задачата, която медико-санитарния батальон изпълнява. Той пожела да разгледа от близо онова, което вече беше готово за работа или се подготвяше. Спираше се да говори с всички – лекари, сестри, санитари. Имаше усет за хубавите жени и на няколко пъти се обърна към Марков  - „Виж го другаря капитан Марко! Вместо да остави тези хубавици да почиват, ги кара да работят заедно с мъжете”. Няколко години по-късно се срещнах с Германов в гарнизонния стол на гр. Елхово. Беше станал главен инспектор по Тила. Синекурна длъжност измежду многото, които Джуров осигуряваше за пенсионираните генерали в т.нар. Инспекторат „А”. Командирът на полка и мой приятел полковник Тодор Георгиев му даваше вечеря. След няколкото чашки от ямболския специалитет - ракия „мускат отонел”, генералът с вдъхновение на ценител на женската красота разказа за първата си,  несподелена любов. И днес си го представям как цветисто описваше дебелата й, златисторуса и красива плитка. Макар и късно си обясних поведението му към дамския състав на батальона. В интерес на истината той беше съставен от млади и красиви ямболки (Казват, че “ямбол” означава много хубави жени. Не зная дали е така? – бел моя).

След обиколката седнахме пред командирската палатка. Германов извика шофьора си и му поръча да донесе бира от хладилника на колата. Мен ме помоли за малко шпеков салам за мезе. Такъв разбира се нямаше, тъй като персонала на батальонния продоволствен пункт го беше изял. Гостите трябваше да се задоволят с кашкавал. Отнесох още няколко язвителни, но общо взето добронамерени, забележки. Германов и Марков оцениха положително действията на личния състав, от което нямаше как да не бъда доволен. След около час и половина отпътуваха, а посредниците изведнъж се появиха. Като гъби след дъжд.

Привечер болницата беше готова. Всички бяхме доволни. Разпоредих да извадят 2 л. “медицински” коняк и почерпих лекари и сестри, без чиито труд не бих получил положителната оценка. Той се полагаше по тогавашните табели на медицински формирования във войските. Правеха го в Галеновата лаборатория на Централния медицински склад на Медицинско управление в София. Носеше му се славата на много качествена напитка и за онова време май че беше. Следващият ден премина спокойно – запасните изучаваха полевото оборудване, функционалните задължения и какво ли не. Посети ни полковник Любомир Газибаров – началник на Медицинския отдел на Сухопътни войски. За разлика от споменатите посредници, Газибаров беше възпитан медицински офицер. Знаеше за посещението на Германов и Марков. Остана доволен от видяното. Следобед започнахме работа по привеждане на батальона в походно положение. Това е също толкова тежка физическа дейност, колкото и развръщането на болницата. Голям проблем ни създаде разглобяването и поставянето във формените сандъци на полевото стоматологично оборудване на батальона, т.нар. “Комплект З-1”. Не бях гледал как са го привеждали в работно положение преди два дни. Но сега трудно намираха местата на отделните детайли. Комплектът бе производство на ГДР и указанията за сглобяване и разглобяване бяха на немски. Помогнаха ни представителите на Института на Тила на БНА. Независимо от тежката физическа работа, хората бяха ведри. И те, а най-вече аз бяхме решили, че всички перипетии са свършили. На следващия ден ни предстоеше да се развърнем северно от с. Българин, Харманлийско. Пътят до селото ми беше познат, намираше се в родния край на съпругата ми. Мислех, че няма да имам проблемите на първото развръщане. Често пътувах между Ямбол и Харманли и познавах не само селата, но и междуселските местности по пътя. На следващата сутрин дадох нареждане на батальонния продоволствен пункт да се изнесе самостоятелно и да се развърне в бадемовата горичка над селото, около която имаше удобни поляни за разполагане и на батальона. Исках да осигуря на хората си топла храна, когато около обяд и ние пристигнем. Само че сметките ги бях направил без кръчмаря, т.е без заместника по тила на дивизията Йорданов. Получих разпореждане да премина река Марица през понтонния мост изграден до харманлийското село Надежден. Нямаше проблем да стигна дотам. Проблемите започнаха с излизането на преправата. Тя непрекъснато се късаше, а преди нас трябваше да я преминат други поделения на дивизията. Неусетно стана време за обяд. Само че нямаше храна. Мъжете траехме, но сестрите с основание започнаха да мърморят. Пък и времето беше отвратително горещо. От ситуацията ни извади заместникът по тила на автотранспортния батальон и мой съсед по апартамент подполковник Иван Водкаджиев. Осигури половин войнишка тава с печено свинско и хляб. Това беше достатъчно за укротяване на гладните. Добре, че една от водоноските беше с нас, та нямахме проблеми и с водата. В района за развръщане се добрахме привечер. Всички бяха уморени. Налагаше се да развърнем палатки, колкото да се осигури преспиването на личния състав. Да се разчита, че след почти седем часовия престой на преправата и изнурителния пек, сме в състояние да построим и оборудваме болница не беше реално. Хората просто искаха да спят. След набързо организираната вечеря и проверка на оръжието, освободих личния състав. Не ме интересуваше, кой къде ще ляга да спи. Да, ама това беше „основна” грижа на довтасалия в района посредник полковник Д. Тръгнал да внася порядък и да разделя налягалите и вече спящи мъже и жени. Загрижен за морала в батальона. Запасните лекари разбира се не му останали длъжни. Хирургът Н. казал – “Остави ме да спя, аз всички съм ги ...,” а запасният анестезиолог Стоянов му заявил, че отдавна е забравил, що е това секс. Д. се опита да заплаши и мен. Не му останах длъжен.На следващия ден много се смяхме на онова, което полковникът е трябвало да изслуша.

Съмна се. Нещата навлязоха в обичайното за учение русло. След закуска хората се мобилизираха и до обяд болницата беше построена. Между другото си дадох сметка, че вече пети ден не се бяхме къпали. Дадох разпореждане и след обяда старшина Узунов запали Дезинфекционно душовия автомобил. След час полевата баня беше готова. Удоволствието за всички беше много голямо. “Бойният дух” се повдигна.

На следващия ден проиграхме приемане, сортиране и оказване на хирургическа помощ на ранени и болни чрез решаване на казуси на отделните работни места. От Института на Тила на БНА продължиха изпитанията на мини моторната количка за вътрешно-пунктова евакуация. Според замисъл на учението трябваше да устроим площадка за кацане на вертолет. Добре, че знаех за това предварително и се обърнах за помощ към баща ми. Той ми обясни какво трябва да направя. Както и да е. Вертолетът си кацна, вероятно и без моите усилия да маркирам по правилата площадката. Свалиха “ранените”. Полковник Д. отново даде повод за смях и иронични подмятания. Поиска от придружаващия “ранените” ст. лейт Слави Колев (След години беше един от добрите офицери в Медицинско управление – бел. моя) да му представи сравнителни данни за промените на кръвното налягане на войниците преди и по време на полета. Славчо му заяви, че не е могъл да го измери заради високия шум по време на полета. Полковникът не остана доволен от отговора и обвини Колев в мързел и нежелание да изпълни задачата. И разбира се прибягна до любимата си дебелашка шега – “Ст.лейт Колев, дезинфекцирай си врата, за да не се инфектира, когато ти режа главата”. Горкият, навярно никога не се беше качвал на вертолет и нямаше представа как се използва медицинска слушалка по време на полет. И разбира се, не беше надхвърлили манталитета си на медицински фелдшер, какъвто е бил преди да постъпи студент във ВМИ, София (При т.нар „Женевски съкращения” на БНА – бел.моя).

На третия ден от разполагането ни в района на Българин учението завърши. Дадоха отбой. Прибирането беше спокойно, тъй като получих разрешение да се изнесем самостоятелно до Ямбол. И ние и запасните се радвахме на демобилизацията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар