петък, 6 февруари 2015 г.

За Щит-82 без грим



След завръщането си от Ленинград се представих на новия командир на дивизия – генерал-майор Панайотов. Посрещна ме радушно. „Другарю капитан, докладвайте си неизползвания отпуск за 81 г., починете и се адаптирайте към България. Все пак не сте били тук цели  6 месеца”. С тези думи, след като надълго и нашироко му разказах за курса, ме изпрати генерала. Вслушах се и във съвета му. В началото на м.март встъпих практически към изпълнение на задълженията си на дивизионен лекар. И попаднах във вихъра на една много сериозна задача – подготовка на медицинската служба за участие в учението „Щит-82”. С натрупаните знания от Ленинград и с помощта на Асен, Богдан и Драго разработихме подробен план – над 15 страници. Той получи висока оценка от полковник Тончо Янков от Медицинско управление, пристигнал да инспектира подготовката ни. Задачата пред медицинската служба не беше лека. Трябваше да осигурим близо 10000 души личен състав в полеви условия в три основни района. На тогавашния армейски учебен център „Ново село”, 53 мсп демонстрираше пробив на укрепен район, в района на Кочмар и Жегларци,  12 мсп, 40 тп, 20 ап и 7 реадн показваха атака на предния край на противника в т.нар.”единен брониран боен ред”, а край варненското село Вълчи дол действаше 82 мсп. Съвместно с лекарите и фелдшерите от частите, действащи в Северна България проведохме две самостоятелни рекогносцировки на районите за действие. Района на Ново село беше до болка познат на офицерите и сержантите от дивизията.  Предложих и командването на дивизията утвърди, медицинското осигуряване да се осъществи без мобилизация с наличния мирновременен медицински състав на частите и подразделенията. За евакуация на тежко болни и недай боже на ранени при нещастни случаи планирах да използваме военните болници в Сливен и Варна и цивилните здравни заведения в Тервел и Добрич.
 В района на учението заминах с авангардната група, ръководена от заместника на дивизията по бойната подготовка и бивш мой командир на полк, подполковник Цветан Тотомиров. В групата бяха Йордан Белчев - старши помощник в Тила на дивизията и началник на 7 зенап старши лейтенант Рашков. Задачата на последният беше да организира медицинското осигуряване на ж.п. ешелоните с личен състав и техника.  Аз отново извърших рекогносцировка на местата за разполагане на частите. Срещнах се с главния лекар на болницата в Тервел, който ми обеща пълно съдействие за лечение, включително и при епидемиологични неблагополучия. Все пак беше най-горещия период на лятото. В Добрич посетих болницата и окръжната Хигиенно-епидемиологична инспекция. Срещнах се Люба, местна  епидемиоложка и приятелка на съпругата ми. И  на двете места договорих основните въпроси на евентуалното ни бъдещо сътрудничество.
След дислоциране на щаба на дивизията и поделенията, действащи в Северна България, тилът развърна пункт за управление в едно дере, вляво от пътя Жегларци, Кочмар. Устроихме се и ние. Моята група  беше в състав фармацевта старши лейтенант Чернев (епидемиологът Богдан Рангелов остана в Ямбол, тъй като му предстоеше да замине на курс в Ленинград – бел.моя), капитан Петър Петров – микробиолог на отряда, лейтенант Иванов – фелдшер от 82 мсп, старшина Узунов и трима войници - шофьори на линейката и специалните автомобили. Развърнахме малка амбулатория и стационар. Полевата микробиологична лаборатория премина от походно на работно положение. И както се оказа свърши добра работа. Благодарение на старшината Узунов заработи комбинирания на дърва и електрически ток стерилизатор, модел. Медицинските служби на полковете също развърнаха свои пунктове.Имах чувството, че сме се подготвили за всичко.
Оказа се, че не е така.
Първото ми главоболие започна с осигуряване на лагера на генерал-лейтенант Цоцов – заместник командващ на Командването на Сухопътни войски и отговорник за практическите действия на дивизията в Северна България. Постави задача  да почистим района в който се намираше лагера му от кърлежи. Казах на лекаря на оперативната група Денчев, мой познайник от войнишките години, че не разполагам с подобни препарати. Имитирах дейност като в отсъствието на генерала пуснахме десетина димки с ДДТ (По това време препарата беше забранен за употреба в страната. Армията обаче „трудно” спазваше забраните – бел. моя). Дали е имало ефект не зная, но Денчев повече не ме потърси.
Проблемите с Цоцов се оказаха нищо в сравнение със започналата на 09.09. епидемия от вирусен хепатит тип „А” в 12 мсп. Тя има своята предистория. Около два месеца и половина преди да заемем района на учението, ми докладваха, че от войнишкото работно подразделение в столовата на полка са заболели от хепатит двама души. Богдан Рангелов предугади риска от възможна бъдеща епидемия. Проведоха се всички известни на епидемиологията мерки – изолиране на заболелите във Военна болница Сливен, смяна на работното поделение, наблюдение на контактните – термометриране и изследване на урината за пигменти и прилагане на Гама-глобулин на личния състав от засегнатото подразделение. Като изхождахме от предстоящото учение, поискахме от медицинския отдел на 3-та армия – по телефона и писмено, да проведем в полка поголовна гама-глобулинова профилактика. Беше ни отказано. По-късно се оказа, че отказът е бил съгласуван със специалистите от Медицинския отдел на Сухопътни войски – полковник Георги Томов и на Медицинско управление – полковник Георги Еленков. Гама-глобулиновата профилактика не ни се размина. Само че на персонала на 12 мсп се наложи да я направи в полеви условия и на 2000 души.
Епидемията се разрастваше с бързи темпове. До края на учението в болница бяха настанени 90 души войници.  Колко преболедуваха безсимптомно не зная. За „зла врага” всички болни бяха специалисти – механик водачи, мерачи и т.н. Рискът да се срине подготовката на 12 мсп за показните действия пред висшето политическо и военно ръководство на Варшавския договор не беше малък. Генералитетът нервничеше. За разлика от моето командване. Благодарен им бях, че ме разбираха. От медицинска гледна точка правех всичко необходимо. На ежедневните съвещания в лагера на Цоцов, нямаше какво друго да правя, освен да докладвам броя на заболелите. Не можех да прогнозирам кога епидемията ще спре. И едва ли има някой, който може да го направи. Докато на едно от съвещанията ме изгони. „Нямам нужда от вас. Напуснете”. Типично по фелдфебелски. Напуснах, от което епидемичната обстановка не стана по-добра.
Бедата, както  казват, не идвала сама. В 12 полк започнаха групови заболявания от дизентерия. За да се разболеят общо 100-на души. Не стига това, ами полковник Георги Еленков беше заповядал да ги лекуваме на място. Не се съобрази с доводите ми, че тервелската болница е готова да закрие временно вътрешното си отделение, за да лекува болните. По това време един армейски отряд от 3-та армия с командир терапевта подполковник Гурко Паунски бездействаше в близост до нашия район. А можеше да бъде използван.
Разкритият временен стационар в полка беше примитивен. И нямаше как да бъде другояче. Времето ни притискаше. Не можехме „с магическа” пръчка” да доставим необходимите болнични палатки, легла, пижами и друг инвентар. Само че ругатните от старшите началници и най-вече на генерал Събев, останаха за заместника по тила Стоян Желязов и за моя милост.
Колко прав е бил непознатия за мен Ханс Цинсер, който в далечната 1935 г. е казал  - „Генералите рядко печелят войни....Много по-често те остават в историята, ако успешно са отразили епидемичните удари срещу войската”
Микробиологичната лаборатория работеше на пълни обороти. Причинителят беше изолиран. Между другото диарични заболявания, макар и единични, се появиха и в останалите части от дивизията. Откриха се здрави носители и в столовата на КП на Сухопътни войски.
Частите на дивизията бяха подложени на непрекъснат „терор” от проверяващи. Само министър Джуров и шефа на Генералния щаб Семерджиев не се появиха. Днес ми е трудно да си спомня имената на всички капацитети. Особено тилови. Но един случай се е запечатал в паметта ми завинаги.
Беше някъде около обяд. Дежурният по Тилов пункт за управление предаде заповед да се явим със Стоян Желязов на КП при заместник министъра на отбраната и началник на Главно политическо управление на Народната армия генерал-полковник Кирил Косев. Казано-сторено. Косев и придружаващите го офицери в компанията на заместника по политическата част ни посрещна в палатка тип „навес”, седнали около маса със сервирани салати, водка и „Кока кола”. Представихме се, както изискваше устава. След което започна тирадата на генерала. Оказа се, че той последен отишъл да си измие ръцете на полевата мивка. Кърпата вече се била навлажнила. Майстор-готвачът му предложил нова. Само че с фабричния етикет. „Как може такова безобразие другарю подполковник”?, обърна се той към Желязов. „Вие знаете ли колко бактерии има по една кърпа, излизаща от завода”? След което „напоително и с наставнически тон” ни разказа, как съпругата му, след като закупи хавлия за ръце я изпира на 900 и след като изсъхне я изглажда. След това продължи с експозе по етикета за сервиране (Бяха пропуснали върху сукнените покривки за хранене да поставят бели  - бел.моя). И заключи – „Щом посрещате така началника на Главно политическо управление, представям си как се отнасяте с обикновения войник”! В случая не става дума само за глупостите, които този висш военен изговори. Това, че двама офицери, стояха пред него в стойка „мирно” не му попречи да си отпива от колата, а на подчинените му – и от водката и да замезват. Добре, че не съм отмъстителен и не принесох отвращението си от генерала върху близките му. За последен път го видях през лятото на 2011 г. На другарска среща на третоармейци в едно кафене на ЖК "Младост" 3 в София. Небръснат, със  замърсени, овехтели и неогладени дрехи. От бившото величие не беше останало нищо.
„Щит-82” вероятно не е оставил добри спомени и в други офицери – майор Борисов, командир на 12 мсп, снет от длъжност защото беше изгонил съветски офицери от пиянска сбирка в артилерийския дивизион на полка и капитан Костадинов – началник щаб на 7 зенап, също свален от длъжност, за това че наби няколко души в кръчмата на Жегларци. Бяха отказали да говорят на български и да го обслужат. Случайно бях свидетел на случката. С Коцето послужихме известно време заедно във Военна академия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар