петък, 27 септември 2013 г.

ПРЕДИЗВИКАНИ ДУМИ (4)



Бях решил да озаглавя този материал „Тайфуни с нежни имена и .. един професор” (заемка от произведение на Богомил Райнов). Защото думите са предизвикани от  здравните идеи на две дами - Таня Андреева и Румяна Тодорова и професор Божимир Димитров. С дамите не съм имал честта да се познавам, а с професора се знаем задочно - по електронната поща. По повод мои задявки за публикацията му в „Дневник” преди доста време. Беше ми писал тогава, че ще ме кани на кафе (живеем в съседни части на ЖК „Младост”), за да се запознаем. Още чакам да изпълни обещанието си.

После се отказах от намеренията си. Заглавието ми прозвуча много претенциозно. Освен това здравните идеи, които споменатите персонажи развиват са толкова познати, че едва ли могат да предизвикат „тайфун” в гилдията.

А сега по същество.

„Любимото дете” на българската здравна система и по-точно на здравните министри, председателите на НЗОК и здравните реформатори и теоретици – „българската болничната индустрия” отново е на телевизионните екрани и страниците на вестниците. Поради парламентарните циркаджалъци от последните два дни, появата може и да е останала незабелязана.

Пръв би камбанката за болестите на любимото дете професор Божимир Давидов. На 26 т.м. в „Дневник” професора публикува статията „Болниците – търговски дружества или елементи на конгломерата "Голяма болница” (http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/09/26/2144726 ). В нейния край професорът се застрахова – „Прочее въпросът е открит за дискусии”. Предлагам да се разходим из статията.

1. Констатацията, че централизираното „планиране и управление отиде в историята, болниците станаха търговски субекти, борещи се за съществуване (за пациенти) в условия на конкуренция една с друга” е вярна. Верен е и фактът, че идеята за икономическа конкуренция в резултат от която се „предлагат най-качествените възможни медицински услуги” не сработи. И това е видно за всеки, който се интересува от управление на здравната система? Не очаквайте да намерите отговор на въпроса защо тази, иначе правилна идея не сработи? За мен причината е във финансовите взаимоотношения НЗОК-болници. Те не се различават кой знае колко от старите взаимоотношения на болниците с държавния и общински бюджет. Възможно е да се лъжа. Все пак не съм професор и информацията ми за проблемите е от масмедиите, а не от „изворчето” както казва народа. Мога обаче да ви кажа, че приказките за втора здравна каса, която да конкурира сегашната са прах в очите на гражданите. Сигурно няма да съм жив, когато друг професор ще напише, че това е било химера, подобна на гореизложената.

2. Професорът с тревога констатира, че броят на болничните пациенти „драматично нараства. За 2012 г. са отчетени близо 1,9 млн. преминали пациенти. Увеличение със същия темп (средно с над 3 % годишно) скоро ще доведе до нарастването им над 2 млн. Пропорционално се увеличават разходите за лечението им – за 2013 г. Касата е планирала близо 1.2 млрд. лв. за болнична помощ, като увеличение с подобен темп ще доведе разходите до над 2 млрд. лв.” Нямам основание да се съмнявам в изнесените данни. Питам се кои са причините? Според мен вариантите са няколко (самостоятелно или в комбинации):

а)Българският гражданин е станал по-болен, а болничната система „задоволява все по нарастващите му потребности” както писа преди 30-на години професор Евгени Апостолов (Апостолов, Евг., П. Петков, Здравеопазване, темпове и пропорции, Медицина и физкултура, София, 1986);

б)Джипитата не си вършат работата и излишно насочват пациенти, които могат да се лекуват в домашни условия към болничните заведения. По този повод, по аналогия с  бабата Петьо Блъсков си спомних за моята баба Дона. Тя получи адекватна медицинска помощ и рехабилитация в къщата ни в Сливен след исхемичен инсулт в началото на 60-те години на миналия век. И се възстанови. С което вероятно ще си навлека гнева на колегите?;

в)Болниците „надписват” бройката на лекувани пациенти, за да получат повече пари от касата.

Причините, според неназовани от професора експерти  са близки до изложените от моя милост. Написани са по-витиевато. „Дефекти в системата за извънболнична помощ (недостатъчна подготовка???), неуредени проблеми в системата за дългосрочни грижи, лоши връзки със системата за социални грижи и др. Един от значителните фактори за това увеличение е и т.нар. индуцирано търсене. Смисълът му е прост: болниците се нуждаят от приходи, разкриват легла и приемат пациенти, за лечението на които заплаща (основно) касата”. В т.нар. „индуцирано търсене” се съмнявам, защото няма как пациента сам да го предизвика. Нито болницата. Известно е, че без направление за болнична помощ няма как да бъдеш хоспитализиран. Освен ако решиш да плащаш „кеш”. В тези случаите касата не играе. Не съм съгласен и  с предложените от Давидов решения - лимитиране  на болничните легла на основа на националната здравна карта и засилване на нейния „авторитетът”. Сиреч, „записаните в нея числа да са „задължителни за спазване”. От всички – държавни, общински и частни болници. Подобна идея разви преди време и един медицински генерал. За частните болници. Това ако не се нарича командно-административен подход здраве му кажи!


3. Интересни са разсъжденията по темата за снабдяването със и експлоатацията на скъпи апарати. Професорът твърди, че наличието на такива апарати в болниците е „неясно. Първо - липсва дефиниция за какви апарати става дума и второ - няма надеждна отчетност. Това не позволява да се оцени къде определен вид апарати са примерно на 40 (и повече) годишна възраст и къде има най-съвременни такава”.

По повод казаното ще си позволя да споделя един факт от преди 21 години. В България гостуваше гръцка военномедицинска делегация. Разговорът се завъртя около темата, която коментирам в тази точка. Гръцките колеги споделиха, че при тях подобен проблем не съществува. Болниците, в даден медицински регион и независимо от това, чия собственост са, се кооперират и с обединените финансови ресурси закупуват скъпия апарат. Експлоатират го съвместно, всеки според деловото участие в покупката. Простичко решение. Ама трудно приложимо в български условия. Където „всяка коза е за своя крак”.

И няколко думи за отчетността. През 1992 г. придружавах генерал Шмидт (представител на Санитарната служба на Бундесвера) на разходка из София. Разказваше ми как е възглавявал Ликвидационната комисия за медицинската служба на армията на бившата ГДР. „Мислех си господин полковник, говореше генерала, че при социализма отчета и отчетността са много строго регламентирани и точни. Оказа се че съм се лъгал. Повече от три месеца бяха нужни, за да уточним броя на генералите, офицерите, подофицерите и цивилните служители, които трябваше да бъдат пенсионирани, съкратени или преназначени”. Такава беше  и е нашата отчетност господин професоре! И не само в областта на скъпите апарати!! А и по отношение на други здравни показатели!!

4. Пропускам разсъжденията върху управление на медицинския персонал и анализа на и управление на ефективността. За да стигна до „черешката на тортата”. За простота наречена от Давидов „Голямата болница” (отнася се само за публичните болници). Според него слабостите на сегашното управление на болниците, публична собственост се дължат на липсва дефинирана централна институция, която да извършва анализ на изредените проблеми и  на управленски механизъм за довеждане на решенията до отделните болници. И за целта се предлага:

а)Интеграция на посочените болници в единна реална система „ГОЛЯМАТА БОЛНИЦА”????... в рамките на Търговския закон (като консорциум или като холдинг) или извън него (като някаква принципно нова мега-конструкция);  
б)Създаване на „орган за управление на „ГОЛЯМАТА БОЛНИЦА”..., като тук „може да има десетки варианти на функциониране на подобен орган – пряко директивно управление, управление по цели или управление от тип „насочване”.

Чрез екстравагантното и както сам професорът признава дискусионно решение се избягват слабостите във функционирането на болниците „като автономни търговски субекти”. „..става въпрос за известно ограничаване на автономността на управлението на отделните болници в замяна на централизирано анализиране и решаване на редица проблеми и предлагане на решения. За това ще трябва да се търси баланс – между ползите и вредите, които биха имали отделните болници и тези, които би имало обществото от по-ефективното икономическо и медицинско функциониране на големия конгломерат „Голямата болница”.

Как ще реализира „революционната идея” не е напълно ясно! Вероятно по командно-административен път, което в началото на ХХІ век е управленски нонсенс. И след като социалистическата обществена система показа своята нежизнено способност! Преди повече от 15 години бях разпоредител с бюджет втора степен. Управлявах  йерархична военномедицинска система от осем болници, седем санаториума, няколко медицински склада и други учреждения. С около 3000 души персонал. В този смисъл познавам и „меда и жилото” на т.нар. в теорията „норма на управляемост”! Ето защо „черешката на тортата” на професор Давидов не е нещо повече от реминисценция на „добре забравени управленски модели от преди 1989 г.” Няма да повтарям думите на Ота Шик за държавата и пазара, казани преди повече от 40 години. Ще ги намерите в други мои публикации.

Моля несъгласните с тезите ми по статията на професора да ме опровергаят! Може и да не осъзнавам, че греша!

Сега към здравните абсурди на г-жа Таня Андреева и г-жа Румяна Тодорова.

Вчера те обявиха, че „любимото дете” е на смъртен одър.

Подробности може да прочетете в „Медиапул”, „Стандарт” и  „Дума” (http://www.mediapool.bg/zdravnata-kasa, http://www.standartnews.com/balgariya и  http://www.duma.bg/node/63360). Може би ги има и в други издания. Числата за задължения на болниците, за неизплатени клинични пътеки, за просрочени задължения и т.н. сериозно ме объркаха. Според госпожа министъра на здравето веднъж те са 327 млн. лв., от които 65 млн. лева просрочени, друг път задълженията са 500 млн. И то в квалитетните болници, в които се лекуват 80% от българските пациенти, в КОЕТО СЕ СЪМНЯВАМ. След думите на г-жа Румяна Тодорова, че НЗОК не е разплатило по клинични пътеки около 300 и няколко милиона, кашата в главата ми стана пълна. Загубиха ми се някакви 200 млн. лева. Нищо работа!

Приемам твърдението на здравния министър, че от години университетските и областните болници са в много лошо финансово състояние. Както и примерите с университетската болница в Стара Загора (практически във фалит) и за лошо положение във Военномедицинска академия и във Видинската болница. С една уговорка! ИСКАМ ДА ЗНАМ ПРИЧИНИТЕ ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА ПОСОЧЕНИТЕ И НА НЕПОСОЧЕНИТЕ ЗДРАВНИ ЗАВЕДЕНИЯ! Както и обяснение на факта за доброто финансово състояние на  болниците "Св. Марина" - Варна и "Св. Екатерина" – Габрово. Докато истините за несъразмерните  БОЛНИЧНИ ХАРЧОВЕ не станат обществено достояние, всички УПРАВЛЕНСКИ РЕШЕНИЯ ЗА РАЗРЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМА могат да се разглеждат като непрозрачни! Нещо, за което софийските улици протестират вече над 100 дни. За съжаление не се надявам да чуя смислени обяснения и най-вече от г-жа Андреева. Твърденията на госпожата, че отварянето през последните години на 32 болници без ясни критерии е пагубно за здравеопазването е по детски наивно. Съгласен съм за вредата от пренасочване на 1.4 млрд. лв. от здравно-осигурителни вноски към държавния бюджет през 2010 г. но питам: КАКВИ СА САНКЦИИТЕ ЗА ВИНОВНИЦИТЕ? Горните коментари могат да се обяснят с нищожния управленски опит на здравния министър и с липсата на съгласуваност на числата между нея и г-жа Тодорова!

Това обаче не ги оневинява за следващите им идеи:

1.Финансиране на болниците от НЗОК по клинични пътеки съобразно с „качеството на предлаганите от тях здравни и лечебни услуги (Таня Андреева, след среща с директорите на университетските и областните болници в страната). Идеята лечебните заведения да бъдат разделени на класове според качеството и сложността на приложеното лечение е доразвита от управителят на НЗОК Румяна Тодорова. Във връзка с това клиничните пътеки за по-добрите болници ще бъдат по-скъпи. „Високотехнологичните болници не могат да получават колкото най-малките”, каза Румяна Тодорова, като подчерта, че това е истинска реформа, а останалото са „само кръпки”. Тя обаче каза, че няма какво да бъде направено по въпроса с пренасищането на София с високотехнологични болници и дефицитът на такива в други региони. Вероятно се сещате за авторите на „революционната идея” и за това кои здравни заведения ще спечелят от нея? Същите, които написаха изискванията по различните клинични пътеки! На двете дами обаче препоръчвам, преди да говорят да си прочетат записките от курсове по управление и да си припомнят определенията на Световната здравна организация за ПЪРВИЧНА, ВТОРИЧНА И ТРЕТИЧНА здравна помощ;

2.Обмисля се и вариантът да се подели здравната вноска за дете между държавата и родителите. „Мисля, че това ще се случи”, заяви здравният министър. За да изръсиш подобна глупост в условията на трайна и рязко спаднала раждаемост в България не се иска висше образование. Толкова! Защо обаче д-р Андреева не повдига въпроса за споделяне на здравните вноски между военни, полицаи, съдии и т.н. не ми е ясно!;

3.Докторите в София и Пловдив да работят само на едно място! И ще ги пратите в сивия сектор госпожо Андреева. Не че сега голяма част от тях не са!

Спирам с критиките към двете дами.

Защото Таня Андреева вече съм я критикувал.

А пък и страниците станаха твърде много.

Във връзка с горното и завършвайки ми хрумна да формулирам собствен управленски закон. По подобие на законите на Мърфи. От първа ръка ще го дефинирам така: Броят на думите в критични публикации по повод идеи, решения и виждания задължително е по-голям от този в критикуваните материали. Особено ако последните не са от добро качество!

Бъдете здрави и приятни почивни дни! 
 Добавено на 29.09.
В предаването "Лице в лице" (Нова ТV) г-н Красимир Райдовски спомена един депутат, който приключвал участието си в поредния български парламент с "нов апартамент, нова жена и нова кола". Не съм убеден, че съпругата трябва да е нова. Може да е нова любовница! Устатият Райдовски ми даде една идея! Не е ли време да се проучи имотното състояние на ръководствата на закъсалите публични болници в България? Пък били те и ведомствени! Да не се окаже, че получената информация е ПРЕЛЮБОПИТНА!!!


сряда, 25 септември 2013 г.

ПРЕДИЗВИКАНИ ДУМИ (3)

В навечерието на дебатите (24.09.2013 г.) за вота на недоверие на кабинета Орешарски, медиите и сайтовете в Интернет бяха заляни с атаки срещу правителството.
В пещерата на Коритаров гостува г-н Владислав Горанов, заместник министър на финансите в кабинета на Борисов. Типичен млад кариерист. Вероятно си спомняте репликите му от подхвърлените записи за аферата „Мишо Бирата”. Очаквах да се чувства комфортно в „Свободна зона”. Не е тайна, че водещият е върл привърженик на предишното правителство. Оказа се, че не е така. И Коритаров и зрителите зададоха смислени и не съвсем удобни въпроси. Отговаряйки им, г-н Горанов се опита да ме убеди, че:
• Решението за замяна на вота на недоверие за цялостна политика със секторен вот, за дейността на едно министерство е взето от парламентарната група на ГЕРБ. Да бе, да! Не си спомням в последните четири години да сте имали подобна свобода, сиреч свобода извън тезисите на вожда, спуснати от ИФ и ЦЦ. Не че в другите парламентарни групи е по-различно;
• Са в състояние да критикуват по-същество. Само че не го правели, защото кабинетът Орешарски нямал никаква „политика”. Ха сега! Какво беше отчета за 100 дни на правителството. ПОЛИТИКА и нищо повече! Що не я критикувахте? И се задоволихте с крилатата фраза на ЦЦ, че документа трябвало да бъде наречен „Сто дни, сто лъжи!”
• Имат правителство в сянка! И то било обявено още при връщане на мандата от Борисов. Преди повече от три месеца. Само че не е ясно какво е свършило? И т.н. и т.н. Куп приказки.
Не успя! Подобно поведение наричам „гьонсуратлък”. Има една по-пиперлия поговорка - „Ти му викаш куме Иване, то търчи за .....” Останалото, както казваше Гиньо Ганев сигурно го знаете.....!
Любопитно е дали тази вечер ще се опита да ме убеди, че днес не са се регистрирали в парламента за заседанието! Провалили са дебата по вота на недоверие! И по този начин са го СПЕЧЕЛИЛИ!
Връщам се към атаките срещу Орешарски! От материали, с произход привърженици на ГЕРБ изобилстваше и сайта pan.bg. Цитирам: „Аню Ангелов: Чистката в администрацията на Министерството на отбраната действа с пълна сила”, http://pan.bg/view_article-6-19030, „От БСП възнамеряват да купят МиГ-29, но те не са съвместими с НАТО, съжалявам че свършихме толкова работа, а накрая конкурентите ни от Румъния взеха модерните F-16”, http://pan.bg/view_article-53-19032, „Пламен Манушев, Доброслав Димитров, Валентин Радев и Аньо Ангелов ще следят ситуацията в сектор ОТБРАНА и ще искат вот на недоверие след време. Среден 3 за Ангел Найденов”, http://pan.bg/view_article-3-19033 . Бившият военен министър и асистентите му са по-големи „гьонсурати” и от ексфинансовия зам. Ама защо се учудвам. Прочетете в Netlog „Ах доктрини, ах доктрини, толкова..” (от 24.03. т.г.), „Неподстригани изречения..” (от 16.03. т.г.) и „Покаяние...” (от 09.03. т.г.), за да видите отношението ми към военния истъблишмент. Споменатите по-горе люде не правят изключение от някои свои предшественици. Да осребряват ПОЛИТИЧЕСКАТА си лоялност!
Пред вота на недоверие две дами от „некаква си партийна артилерия” (според изразните средства на един известен партиен водач), аха, аха да се хванат за косите. За справка вижте статията „Андреева и Атанасова си разменят обвинения за състоянието на здравеопазването” (http://www.dnevnik.bg/zdrave/2013/09/24/214761...). Д-р Таня Андреева съм я критикувал отдавна. По тази причина се задоволих да напиша във Facebook: „Коя от двете дами е права? Спомнете си за просрочените задължения (двойно по-големи от тези в Стара Загора) на една друга здравна структура и как те бяха обявени за национално отговорни, защото били в подкрепа на националната здравна система! И кой е символ на абсурда? Боже, много лъжа има в българското здравеопазване, Боже! Затова желая на всички да сте здрави!!” За не си мислите, че коментирам абстрактно прочетете в Netlog „Защо съм резервиран към актуализацията..” (от 28.07. т.г.), „Четиво за любопитковци..” (от 01.03) и „Напразен плач за...” (от 13.09. м.г.). И абсурда на финансирането на болниците в България може и да ви се изясни. Ако все пак нещо не е много ясно, може да ме попитате.
Оказа се, че и бившият премиер е обиден на д-р Таня Андреева. Заради неблагодарността й. „Чукаше на вратата на ГЕРБ да пише здравната програма”, а пък по време на неговия мандат е „избрана за директор на болница Шейново заради професионализма и като лекар”. Що такива „дребни критики” г-н Борисов? Махленски звучат? (https://www.facebook.com/boyko.borissov.7?fref=...- ). Да бяхте я упрекнали за здравната стратегия и за някои други неща? От типа на тези, за които писах в Afera - “Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия”. Преди един месец, на 22.08. Ако не четете този сайта, помолете някои от сътрудниците Ви да обобщава споделеното в него! Или за методиката за изследване на дарената кръв за СПИН?
Днес научих (сутрешния блок на ТV7), че закриват белодробната болница в Пловдив. Тя съществува от десетилетия. В нея изучавахме АБВ-то на фтизиатрията. Специалност, която по-късно закриха. Щото туберкулозата била изкоренена. Да, ама не! Днес болницата носи името на големия пловдивски дарител Димитър П. Кудоглу. Като студент не знаех нищо за него. Трябваше да минат десетилетия, за да науча, че в сградата дарена в центъра на Пловдив - Дом за благотворителност и народно здраве (на ефория „Кудоглу”) съм прониквал в тайните на микробиологията и вирусологията под ръководството на ерудита професор Елисей Янев!
Ех спомени, спомени!!
Напусна ни Алис Крайчева. Днес я изпратиха в по-добрия свят! Не я познавам лично, а от телевизията. Връстница ми е. Не е хубаво да си отиват хора, малко попрехвърлили на попрището жизнено средата.
Казват, че е от последните жертви на ръководството на БНТ и неговата безумна програмна политика спрямо старите и доказани кадри в телевизията.
Не съм убеден, че това е причина за болестта й! Но че институциите в Република България изхвърлят старите си кадри като носни кърпички за еднократна употреба е факт.
От 24 години години насам!!
Съжалявам за тъжния край!

четвъртък, 19 септември 2013 г.

ПРЕДИЗВИКАНИ ДУМИ (2)



Винаги са ми били интересни гостите на Коритаров в „Свободна зона”. Включително и снощните – Александър Йорданов и г-жа Детелина Симеонова.

От Сашо Йорданов не чух нищо ново. Антикомунизъм и толкова. Няма кой да свали от власт БСП и ДПС освен коалиция между ГЕРБ и Реформаторския блок. Ето защо извън парламентарната опозиция трябва да подкрепи парламентарната – сиреч ГЕРБ. Да седнат двете опозиции на една маса и да подпишат Декларация, че няма да допуснат до властта комунистите и етническата  партия на Доган-Местан. Вместо да водят битка кой е по-голяма опозиция.За днешното правителство според Сашо Йорданов властта е ограбване на Европейските пари (вероятно има предвид тези в периода 2014-2020 г. - бел. моя). И разпределянето им между „своите фирми”. В партийния цвят на фирмите/олигарсите винаги съм се съмнявал.  Защото от древността е известно, че парите не миришат. Но че от близо четвърт век в България фирмите/олигарсите се делят на „по-наши” и на „по-не наши” е факт, който не се нуждае от коментар. Това в синтезиран вид бяха глупотевините на педагога от Шуменския университет. И тези призиви на фона на 875-те телефона подслушвани от СДОТО по думите та главния прокурор. Как ви звучат?

За разлика от него юристката Симеонова беше на високо политическо ниво (по думите та Коритаров е била номинирана за председател на СДС след оставката на Мартин Димитров, но не е успяла да се пребори за поста. Жалко за сините. Изпуснали са шанса си! – бел.моя). Ще представя вижданията й схематично:

·              В България през 90-те години на ХХ век частната собственост е едва 3%, за разлика от други страни от постсъветското пространство. В този смисъл дясното у нас няма своята икономическа основа – средния и малкия бизнес. Дясното у нас се крепи на олигарсите, за разлика от държавите от стара Европа. Казано иначе и до днес страната не разполага с автентично дясно;

·              Реформаторският блок няма програма. Искането за оставка на правителството не може да бъде самоцел. Защото предсрочните избори само ще възпроизведат статуквото;

·              Българските граждани искат нов изборен кодекс и промени във финансирането на политическите партии трябва. Трябва да се забрани финансиране от чужди неправителствени организации и от български юридически лица. За не възникват въпроси за източниците на финанси на партията на Саша Безуханова;

·              Неправителствени организации със служители на заплати нямат право да претендират за представители на гражданското общество. Те изразяват възгледите на тези, които им плащат;

·              Има ли място в реформаторския блок партията на Касим Дал и Корман Исмаилов;

·              Защо в Гражданския съвет на Реформаторския блок  има хора, за които е известно, че за на заплата в НПО, финансирани от чужбина и априорно са зависим.

Толкова успях да запиша от думите на г-жа Симеонова. Може и да не сте съгласни с всичко казано. Сравнете ги обаче с тези на професионалния политик Йорданов. Надявам се да намерите разликите!

След предаването от Пещерата сърфирах из Интернет и открих материала „Акция: Да помогнем на президента Плевнелиев.” (http://frognews.bg/news_58943 ) Той е по повод думите на президента в Чирпан, че в  „България тесен кръг от влиятелни хора влияе върху политиката и има срастване на медийни, политически и икономически интереси.” „Жабарите” искрено искат да му помогнат в персонализирането на този кръг и публикуват един списък. Не го наричат списък на олигарсите, ама то се подразбира. И него откривам името на висш военен. Отначало не повярвах на ушите си, както се казва в едно шоу. Та въпросите ми към военния министър са: „Ще се заинтересувате ли от публикацията г-н Найденов? И не е ли време да възстановите практиката и висшите военни да попълват декларации за имотното си състояние? Както се правеше преди време!” И надлежно да ги качвате на сайта на bg.army. За по-голяма прегледност!!!

Интересите ми на хомополитукс завършиха с предаването на ТV СКАТ с водещ Велизар Енчев. Не че съм му фен. Но понякога има интересни гости. Снощи в студиото беше Костадин Чакъров, бивш съветник на Тодор Живков. Няма да преразказвам интервюто му. Вземам само отрязък от него, свързан с Ота Шик (1919-2004 г., чешки евреин, икономист, член на ЦК на Чехословашката комунистическа партия, по време на събитията от август 1968 г. е на почивка в Югославия, което му позволява да емигрира в Швейцария, през 1970 г. става професор по икономика в Сент Гален). Според Чакъров Шик е автор на икономическата програма на Пражката пролет през 1968 г. , според която (цитирам госта): Социализмът е равен на държава плюс пазарни отношение или пазарни отношения плюс държава.” Не зная дали точно така го е казвал Шик, но по принцип Чакъров е прав. Ето една мисъл на чешкия икономист – „Основната работа на нашият колектив (става дума за Института по икономика на Чехословашката академия на науките-бел.моя) беше насочена към търсене на нови начини за народностопанско планиране, защото не искахме въвеждането на пазарните механизми да се съпровождат от негативните процеси на капиталистическата стопанска система.” Ама през 1989 г. кой да вземе, че да прочете трудовете на Ота Шик. Пък и след това.

Довиждане до следващите  предизвикани думи. И приятни почивни дни!


ПРЕДИЗВИКАНИ ДУМИ......



Снощи (18.09.2013 г.) гост на Георги Коритаров в „Свободна зона”, на ТV+ беше Димитър Луджев. Темата - актуалните проблеми на българския преход. Гостът е умен човек. Контактите ми с днешния професор датират от времето на правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров. Първият път в битността му на вицепремиер, а в последствие – на министър на отбраната. Бързам да кажа, че начело на военното ведомство нанесе много по-малко щети на Българската армия, отколкото някои от следващите го министри. Мнението си е лично мое.
Това гостуване е повод за днешните ми предизвикани думи. Посветени на задкулисните партийни назначения и договорки, на липсата на граждански контрол върху властта (законодателна, изпълнителна и съдебна), на българския икономически и политически преход, на олигарсите и т.н. 
Задкулисните договорки за заемане на постове не са от вчера. Май че целият ни преход е съпроводен от този обществен недъг. Няколко примера, които изплуваха в паметта ми от снощната седянка в Пещерата. Спомних си, че през 1992 г. със заповед на госта, за началник на Медицинско управление на Генералния щаб на Българската армия беше назначен цивилния лекар Танчо Гугалов. Без грам управленски опит в управление на здравеопазването, камо ли в областта на военното. Забележете обаче – син на активни борци против фашизма от Велинград. В края на същата година лицето Гугалов, с личната препоръка на Луджев е издигнат за министър на здравеопазването в правителството на Любен Беров (по това време Луджев вече не е министър, но е сред „сините мравки” в парламента). Негово е и назначението в Министерството на отбраната на Христо Гергински. Чийто принос за войската е вносът на израелски полицейски бронежилетки (защитаващи само от хладно оръжие) за българския контингент „Сини каски” в Камбоджа. Това не му попречи да поработи и като зам.-министър на здравеопазването по времето на Танчо.  Няма да премълча и името на Даниел Вълчев, който оглави кадровата политика във военното ведомство. Факт, който е изтрил от автобиографията си. Чудя се защо се срамува да го сподели с гражданите. Питам се с какво лице днес критикуваме Орешарски, БСП и ДПС? Питам и  Вас г-н Луджев - с кого бяха обсъдени посочените кандидатури и на какъв граждански контрол бяха подложени Вашите кадрови управленски решения – като министър и депутат? Май на никакъв!
Между другото, проблемът за договорките засегна и самият Луджев. Непознат гражданин позвъни в студиото и запита (цитирам по памет): „Кой Ви излъчи за министър г-н... Наздраве,  господин министър! За второто, питащия не беше прав! Не съм забелязвал Луджев да си „пада по чашката” повече от всеки нормален мъж. Въпросът явно смути госта. И започнаха не много свързани обяснения за номинацията (цитирам по памет): „Бях номиниран от представителите на шест страни от НАТО, които се намираха в България???? ...МВнР на Великобритания коментира моето назначение, като гаранция за радикалните промени, които правителството подготвя??? и т.н.” Така и не ми стана ясно, кой е номинирал военния министър на независима Република България! Но започнах да подозирам, че реденето на министрите май не е ставало у нас. А ако е ставало, е имало сериозна „експертиза”, както е модерно да се казва! От къде? Отговорът оставям на читателите.
Няма да пиша за гражданския контрол. Та него го няма още от времето на Живков. Че и до днес. Не се надявам да го видя в бъдеще или ако трябва да бъда по-точен – едва ли ще го доживея! За него трябват не гражданско общество и ЕнДжиО-та. Трябват ГРАЖДАНИ! Които не се създават за 20-на години! Подобно на английската морава!
Луджев говори напоително и за смяната на икономическата и политическа система след 1989 г. Не беше твърде убедителен. Днес, като се обръщам назад към миналото ми се струва, че не е било трудно да се свали Живков. Трудното решение пред превратаджиите е било за пътя, който България трябва да поеме след Генералния секретар. И те, добре образованите членове на върхушката на БСП го взеха – да строим капитализъм. За да успеят да трансформират политическата си власт във финансово-икономическа. Впоследствие и други се облажиха от това решение. Но не го взеха те. Изпълнението на решението скърца. Защото никъде по света не е строен капитализъм след насилствено прекъсване на еволюционно му развитие в България на 09.09.1944 г. и последвалите 45 години на пълно одържавяване на икономика, банки и селско стопанство. Наивно е в тези случаи да очакваме справедливост г-н Луджев. Както се опитвахте да ни внушите. За да се създаде богатата класа на капиталистите са необходими ресурси. В нашите условия те трябваше да бъдат отнети от някого. През 1989 г. това бяха на държавата и кооперативите. Даже и работническо-мениджърката приватизация, измислена от правителството на Виденов и проведена от Костов не беше справедлива.  България живее в периода на първоначално натрупване на капитала (по Маркс) и докато той не завърши по естествен път, никакъв „парламентарен, административен и съдебен” капацитет няма да помогне, за да се възстанови справедливостта! А защо не и морала! Ех, има един изход! Да експроприираме заграбеното и го преразпределим? Сред правилните хора?!
Партийната ни система г-н професоре след 1989 г. също е с родилни петна. Деветосептемврийският преврат унищожи елитите на старите партии и тях самите (не коментирам колко читави са били). Вие по-добре от мен знаете, че нито покойните Дертлиев и Ст. Савов, нито нароилите се земеделски водачи успяха да възстановят  партиите си. Вместо тях се родиха „партийни ментета”. Богато ”гарнирани” с доносници на бившата Държавна сигурност. Това разсипа Съюза на демократичните сили, до степен днес да го наричат съюз на ДЕСТРУКТИВНИТЕ сили. Не успя да даде нещо ново и движението „Симеон Втори”, за да се превърне във виден политически маргинал. Коментарите за ГЕРБ оставям на читателите.
Май думичките ми станаха твърде много. Завършвам, като декларирам, че приемам всякакви мнения. Включително и отрицателни.
Като младеж обичах стиховете на Пеньо Пенев. В ученическите си години в гимназия „Добри Чинтулов” в Сливен обичах да рецитирам и „Дни на проверка” и „Когато се наливаха основите”. След това дълго време не се бях сещал за поета с ватенката. Наскоро отново се върнах към него. Какво да се прави. Старчески сантименти. Но не за това ми е думата. Искам да приключа днешните „Предизвикани думи“ с една перифраза по негово стихотворение. Мисля си, че е подходяща за съвременна България.
                     "Когато „капиталът” се наливаше...”
Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато „Капиталът” се наливаше в България -
какъв живот живяхме ний!

И колко трудности преодоляхме!
Завидна беше нашата съдба!
И колко малко хора се добрахме
До „Капитала” в славната борба.
Прощавай поете!


сряда, 18 септември 2013 г.

Този текст....

принадлежи на интелектуалката Милена Фучеджиева. Публикувам го без корекции:
"следващият въпрос, разбира се, е кой предложи пеевски. сори, но делян пеевски е не по-грозен от действителността, която го е създала. опитите за дистанциране от него изглеждат все по-нелепи и неуспешни. 
кой предложи всички, които се случиха от прехода насам? кой развали българските плажове, и превърна морето в супа с косъм в която е плюл злобен сервитьор? кой обезобразява рилските езера - в момента - не вчера, не утре, днес? кой чука чалгаджийки, интелектуалки, или продавачки, и ги пълни с продажните си гени, за да създава следващите създатели на въпроса "кой предложи пеевски"? кои са кухите лейки възпитаващи синовете си като безхарактерни, но алчни олигофрени? кои са уродите влюбени в смрадта си? кои са курвите обслужващи мутантите, раждащи децата им, учещи ги на липса на себеуважение? кои са смахнататите мъжки и женски амеби наричащи се българи? кой предложи този народ и защо? какъв е смисълът на ежедневната тренировка по овладяване на гаденето означаваща да си българин? кой предложи пеевски ли?! 
в гърция е прекрасно. във всяка една чужда държава е прекрасно в сравнение с държавата на #koipredlojipeevski. напускането на тази територия не унищожава отвращението, но определено го прави по-поносимо.една природа не може сама да се пребори с изнасилващите я свине наречени български народ. а беше красива.кой бил предложил пеевски..."
Чудя се какво какво още правите в тази държава госпожо Фучеджиева!Не се ли страхувате, че ще станете като нас, които живеем тук и не плюем страната си?

вторник, 17 септември 2013 г.

РЕЖИСЬОРИТЕ, ДАЙТЕ РЕЖИСЬОРИТЕ



Българските режисьори на политическите партии съвестно са изучавали Джин Шарп. [1] Макар че няма да срещнете името и теориите му в коментарните телевизионни и радиопредавания или на страниците на вестниците. В опитите да бъдат обяснени протестите в България. Като мантра се размахва тезата за събудилото се гражданско общество в страната. А причините са икономически (февруари 2013) или морални (няколко дни след съставянето на правителство на Орешарски, че и до днес). Дали това е така?
Следвайки логиката на Шарп, анатомията на протестите  се крепи на наличието на:
      обществен проблем;
      режисьори;
      политически демагози, които обещават веднага да решат проблема;
      лица, готови да протестират и
      „приятелски” средства за масова информация.
Проблемите биват истински или мними. Истинските се коренят в присъщите за всяко общество икономическо и социално неравенство, престъпност, корупция, лошо управление като резултат от чиновническа глупост и т.н. Ако няма проблем той трябва да бъде измислен. Например назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Когато проблемът бъде активиран, той се превръща във фундамент и източник на енергия за протестите. Това обаче не е достатъчно. Ако беше така българите щяха да излязат на улицата, когато правителството на Димитър Попов освободи цените на стоките, а премиерът ни призова – „За Бога братя, не купувайте!” Или срещу правителството на Любен Беров, в което част от министрите си бяха откровени некадърници (например на здравеопазването), а назначенията им – откровени задкулисни договорки между БСП, ДПС и отцепниците от СДС. Да, ама не! Както казва Петко Бочаров.
За протестите са необходими режисьори. От предкулисието, както в първите години след 1989 г. Или от задкулисието – както тези през 2013 г. Те трябва да хиперболизират проблема до такава степен, че той да бъде възприет като „непосредствена опасност” за индивида и социума. Някои биха ми опонирали, че проблемът може да е с опасен генезис изначално. И биха ми цитирали Виденовата зима на 1997 г. Ще си позволя да не се съглася с опонентите си. По време на тази криза също имаше режисьори. Които не позволиха бързо съставяне на ново правителство от БСП след оставката на Жан. В края на 1996, когато и президента Желев беше съгласен. И които предизвикаха банковата криза. В последния случай беше задействан законът за „самосбъдващото се пророчество” на Мъртън. Ама това е друга работа. Не твърдя, че режисьорите в двата случая са едни и същи. Пък и не ми е дадено да ги зная поименно. Само че действията им бяха синергични.
Протестите не са възможни и без наличието на политически демагози, които да ги яхнат. Като обещаят, че ще решат бързо и всеобхватно проблемите, които са ги предизвикали . Не е задължително да си изпълнят обещанията, когато постигнат мисията на режисьорите. Демагозите трябва да бъдат харизматични, амбициозни, безпринципни и  продажни. Тук ще се въздържа от коментари  и имена, за да не бъда съден. Всеки съвременник на събитията от последните 24 години вероятно може да спомене поне няколко.
Няма протести без протестиращи граждани. Техният социален състав зависи от действителния или мнимия проблем. В някои случаи това могат да бъдат обществените маргинали – бедни пенсионери,  бездомници, скитници, клошари, анархисти или мизантропи по рождение, неудачници или хора, озлобени на целия свят. В други случаи са хора от средната класа или т.нар. „креакласи” (от английски Creative -  творчески, градивен, съзидателен и  Class – социална група, класа). [2] Сред представителите на креативната класа са хора на изкуството, студенти, специалисти по маркетинг, учени и инженери, специалисти по връзки с обществеността. Те са люде на знанието, мислят творчески, а част от тях са способни да вземат нестандартни решения. "Креаклесерите" притежават силно развито чувството за индивидуалност и лична свобода. Групата им най-често е материално осигурена, а средната възраст на членовете е от 20 до 45 години. Имат самочувствието, че са единствените, които могат да задават дневния ред на обществото - политически, икономически или морален. И че могат да формират общественото мнение и да бъдат пример за подражание. Съставът на протестиращите може да бъде комбинация от горните две групи. В съотношение според случая. В настоящите протести в България преобладава втората. Както я нарече г-н Президента – на „красивите, образованите и можещите”. Или нещо подобно.
За медиите също ще бъда лаконичен. Те трябва да бъдат с национално покритие. А ако не е възможно, е желателно да достигат до възможно най-голяма зрителска, слушателска и читателска аудитория. И поне по няколко пъти дневно. В този смисъл, в главата ми се е набила една песен, излъчвана от националната телевизия през 90-те години на миналото столетие като символ на протеста . Май бе беше „Стената” на Пинк Флойд. Като че ли скоро я слушахме на стадион „Васил Левски” в спектакъла на Роджър  Уотърс. Гарнирана с надписа „Оставка”. Сигурно е било случайно.
Толкова за анатомията на протестите. Няколко думи и за физиологията им. Приема се, че преминава през шест етапа. [2]
1. „Иницииране на протеста”  - проблемът, по който ще се протестира трябва да  бъде или да изглежда скандален и да предизвиква справедливо обществено възмущение.
2. „Подпалване на протеста” – първите протестиращи са на улицата. Могат да бъдат студенти, футболни агитки и др. Понякога и маргинали срещу заплащане. Брандът на протеста е един. Могат да бъдат и няколко. Например „Оставка”, „БСП в Сибир”, „Мафия”  и т.н. Ако са няколко, единият трябва да доминира. Средствата за масова информация подгряват аудиторията. Цялата или тази, до която имат достъп. Как? Няма да обяснявам. Гледайте телевизия.
 3. „Окупация на улици/ площади или и на двете”. Не е важен броя на протестиращите. Важно е да нарушават обществения ред. И да предизвикат правителството и органите на реда. Ако може към насилствени действия. Средствата за масова информация масово „дезинформират”. За размерите на протеста и за исканията на протестиращите.
4. „Падане на сакралната жертва”. Властта не издържа на предизвикателствата. Протестът се окървавява, което не означава, че трябва да има жертви в прекия смисъл на думата. Достатъчно са няколко посинени физиономии или пукнати глави. На протестиращи и на полицаи.
5. „Оставка на правителството”. Управляващите се разкайват за използваната сили и подават оставка.
6. „Избори”.
Понеже този театър сме го гледали в България (за последен път през февруари 2013 г.) за пети и шести етап съм лаконичен. Всеки може да ги дописва според вкуса си.
Завършвам коментара си по протестите с един призив:
„Актьорите са ясни! Режисьорите, дайте режисьорите!”
В заключение ще призная, че не съм изучавал академично Джийн Шарп. Познанията ми са от български и руски Интернет източници. Когато трябваше да уча английски писах дисертация. А е добре известно, че две дини под една мишница не могат да се носят. Или поне аз не можах.
В този смисъл имате пълното право да ме отричате, критикувате или допълвате.
Като се замисля обаче, в описаните анатомия и физиология на протестите има нещо страшно. Според някои военни теоретици това е първата фаза на войните от ново поколение. При тях след етап четири следва фаза две - граждански размирици, които прерастват в гражданска война. И дават повод за фаза три - намеса на външна сили. За укротяване (умиротворяване) на опърничавите. И за смяна на режима!
Боже опази България от подобен сценарий.
[1] Джийн Шарп е световен експерт по ненасилствени революции и често е наричан „Макиавели на ненасилието” (докторска дисертация през 1964 г. на тема „Ненасилствени методи за свалянето на режими”. Като учен и преподавател Шарп успява да покаже, че ненасилствените действия и силата на хората могат да бъдат двигател на политически промени. Публикациите на Шарп за ненасилствената борба служат за основа на много социални движения по света – от джунглите на Бурма до улиците на Сърбия и Египетския площад Тахир по време на Арабската пролет.  Цитира се по „Джийн Шарп – за ненасилствената гражданска съпротива” (превод от английски език -  Рослава Стоянова), http://openom.eu/bg, последно посещение на 17.09.2013
[2]Виктор Каменев, Оранжевая революция. Инструкция по аннигиляции, цитира се по http://topwar.ru, последно посещение на 15.09.2013



неделя, 15 септември 2013 г.

ПАРТИЙНИЯТ КЛИЕНТЕЛИЗЪМ ИЛИ ИМА ЛИ В БЪЛГАРИЯ ДРУГ ТИП ПАРТИИ?

На 13.09, петък в е-vestnik Аспарух Панов разсъждава върху партиите и днешния Реформаторски блок в България (http://e-vestnik.bg/18636). По този повод авторът пише:
„Двете от тях са „клиентелистките партии“ на България – БСП и ДПС. Каквото и да се случи оттук нататък, те винаги ще бъдат неразделни и ще бъдат винаги представени в българския парламент, като заемат най-малко 1/3 от парламентарните места. Техните политически и икономически програми за развитие на обществото са само формални, а единствената им цел е участието във властта. Нещо повече, раздаването на обществени длъжности и направляването на обществени ресурси към собствените им политически и икономически поддръжници е основната характеристика на дейността им. Другите две знакови партии са единствените „реформаторски партии“ на България – СДС и НДСВ. Това са „белите лястовици“ на българската политика, както ги нарекох в книгата си „СДС и НДСВ – героите и жертвите на прехода“.
Не мога да приема подобни тези. С началото на политическия живот в България през 1878 г. всички партии, независимо от началните мотиви за създаването им са се израждали до клиентелистки организации. А дейността им – до борба за власт и партизанлък при разпределение на държавните постове от спечелилата изборите партии.
Припомнете си „Бай Ганьо” и Алеко Константинов.
Прочетете и причините за преврата през 1934 г.
До 1944 г. само комунистическата партия, във всичките и преобразования, играе на позициите на идеите. За да се превърне в клиентелистка партия веднага след преврата на 09.09. Да не би едномилионните й членове по време на другия преврат – 10.11. 1989 - да споделяха идеите на Маркс, Енгелс и Ленин?
От тази гледна точка е нелепо и невярно да се твърди, че СДС и НДСВ са „героите и жертвите на прехода”.
Помня и многолюдния митинг на СДС на „Цариградско шосе и зашеметяващия изборен резултат на Симеон ІІ. Няма как да бъда убеден, че митингуващите и гласуващите го правеха от идейни подбуди! Нелогично е в една партия да членуват представители на едрият и среден бизнес, на наемните висшисти и на лумпенпролетариата! Каквото явление наблюдавахме в партиите от СДС, сред членовете и гласоподавателите от НДСВ, при изграждането на ГЕРБ и да не продължавам.
Както гледам, клиентелизмът е на път да обхване, ако вече не е, и партиите от Реформаторския блок. За това красноречиво говори и партийното номадство. На автора и на куп знайни и незнайни „строители на съвременна България”.
Което не означава, че в българските партии няма ИДЕАЛИСТИ. Те обаче са като белите лястовици и рядко попадат сред политическия истъблишмент!!

Дуалната система за образование-що е то?



Според http://www.advantageaustria.org/international/zentral дуалната система – комбинираща теорията и практиката – се прилага както в учителските професии, така и в средните професионални училища. Учебните планове или основните пунктове на образованието се съобразяват и нагаждат към изискванията на икономиката, а в предприятията учениците се обучават компетентно по специалността си или провеждат там стажовете и практиките си.
Според министърът на образованието и науката Анелия Клисарова (Нова ТV, предаването „Събуди се”) възможността да се обучат децата да имат професионални умения, когато завършат и да могат да се реализират веднага на пазара на труда, това е връзката между обучението и бизнеса или това са първите стъпки към въвеждане на Дуална система, завърши министър Клисарова (цитат по http://www.blitz.bg/news/article/222341).
Отново откриваме топлата вода!
Г-жо Клисарова,
Какво бяха българските:
        професионални-технически училища;
        техникуми?
Ако не си спомняте, ще Ви припомня. В първите се обучавах ученици в професии, които не изискват средно образование. А и самите обучаващи се не горяха от желание да получат средно образование.
В техникумите се получаваше средно образование. Но акцентирането върху професионалната обучение не позволяваше на випусниците да кандидатстват в определени специалности от висшето образование - например медицина. Подобни средни професионални училища има в България и в момента.
Как си представяте дуалното обучение в езиковите и математически гимназии? Например като ги обучавате за ватмани чрез ПУЦ. Нещо познато на българските родители от 90-те години на миналия век. В това число и на мен като баща.
Пустата любов към чуждиците и копиране на чужди образователни модели, само защото са чужди са затрили не един министър! Пазете се госпожо Клисарова.

понеделник, 9 септември 2013 г.

СПОМЕНИ? ЗА БЕЖАНЦИ.....

През 2005 г.:
•    България не беше застрашена от бежанци;
•    Имахме Закон за управление при кризи (ДВ, бр.19, 2005), отменен четири години по-късно;
•    Моя милост разполагаше с един План на Министерския съвет (с министър председател Иван Костов) за действие в извънредна ситуация при масово навлизане на лица търсещи закрила в Република България от 2001 год. [1];
•    Теоретичната ни подготовка по бежанския проблем се изчерпваше със знанията получени от едно ръководство на Управлението на Върховния комисар на ООН по бежанците и един закон [2,3];
•    Практически  опит от осигуряване на бежанския лагер „Радуша” в Бивша Югославска република Македония имаше само д-р Узунов;
•    Понятието „мисия” още не беше обсебило тотално българския военен новоговор;
•    Нямахме Бяла книга за отбраната и въоръжените сили на Република България, приета с решение на Народното събрание пет години по-късно;
•    Липсваше термина „батальонна бойна група;
•    Не бяхме наясно с какви допълнителни умения трябва да разполага военнослужещия в съвременните операции;
•    Вероятно не знаехме и много други работи. 
Та през същата тази 2005 г. с д-р Стефан Узунов се престрашихме, написахме и издадохме едно помагало за нуждите на учебния процес във Военна академия  със заглавие „Операции за поддържане на бежанци”. Ако го получите от академичната библиотека ще видите едно неугледно издание (днес издателската работа е с пъти по-висока) и вероятно ще откриете в текста доста грешки, защото по това време не се осигуряваше редакторска обработка. не беше задължително.
В него застъпихме тезата, че операции „за поддържане на бежанци на територията на страната се организират и провеждат само и единствено при масови бежански потоци”. Допълнихме я и с твърдението от плана на Министерския съвет, според който за нашата страна се приема, че „подобни операции са абсолютно задължителни в случаите, когато се очаква в рамките на 24 часа през държавната граница да преминат 500 и повече лица, търсещи закрила”. [1] Определихме задачите, които могат да
В трета глава се опитахме да разшифроваме участието на въоръжените сили, по-точно на Българската армия в тези операции. Твърдяхме, че „постановките на УВКБ на ООН и чуждата практика показват, че в основата на тези операции е сухопътният компонент на въоръжените сили – общовойскови, инженерни, за ЯХБЗ, логистични и медицински формирования”, без да отричаме значението на ВВС и ВМС, което е видно от следващия текст. Смятахме, че формированията т Сухопътния компонент могат „да решават следните основните задачи: усилване на структурите на “Гранична полиция” за охрана на държавната граница, за да не се допусне неконтролирано преминаване през т.нар. “зелена граница”(подобна задача може да се решава и от ВМС на море); подпомагане на органите на реда при охрана на маршрутите за предвижване на бежанците; извозване на бежанци от приемателните пунктове на границата до районите за настаняване; участие в репатриране на бежанци (в тази дейност може да участва и транспортната авиация на ВВС); изграждане на бежански лагери; организиране на пунктове за санитарна обработка на бежанците (при определени обстоятелства и на специална обработка); получаване, съхранение и разпределение на международна хуманитарна помощ; организиране на храненето на бежанците; медицинско осигуряване на бежанските лагери (до болнична помощ и здравна профилактика); осигуряване на леглови фонд във военните лечебни заведения”. В пособието има разработени и доста други неща. Няма да се спирам на тях, защото текстовете им надхвърла 60 страници. Позволявам си  да цитирам заключението на помагалото, в което  твърдяхме, че на настоящият етап „ангажирането на Българската армия в операции за поддържане на бежанци  е  по-скоро символично,  което не намалява актуалността на проблема ...... Ето защо проблемите на бежанството .... трябва непрекъснато да се изучават в различните им аспекти: политическо, правни, финансови, материални и т.н и от гледна точка на международния опит и практика. В определен обем те трябва да залегнат и в програмите за обучение на войските (силите), включително и при полеви занятия. Това би позволило да се реагира адекватно в конкретно създадена обстановка, както на територията на страната, така и извън нея”.
Днес, осем години по-късно:
•    Нямаме Закон за управление при кризи, неясно защо отменен от 40-то то Обикновено Народно събрание;
•    Имаме Бяла книга за отбраната и въоръжените сили на Република България, приета от 41-вото Народно събрание, която дефинира задачите на въоръжените сили в областта на приноса им към националната сигурност в мирно време. Извинете за грешката. Дефинира МИСИИТЕ и ЗАДАЧИТЕ, които се възлагат на въоръжените сили, една от които е „ПРИНОС КЪМ НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ В МИРНО ВРЕМЕ”. [4];
•    Известно е, че войника в съвременните операции трябва да притежава редица нови качества – на преговарящ, на хуманитарен работник и т.н.
•    Имаме си доктрини на килограм. И опасност бежански потоци от Сирия, по смисъла на определението на плана на Иван Костов,  да потърсят убежище в България.
Питам се дали е все още актуално заключението в помагалото? И имало ли е смисъл да го пишем?
[1]  План на Министерския съвет за действие в извънредна ситуация при масово навлизане на лица търсещи закрила в Република България от 2001 год. (личен архив на доц. д-р Н. Колев)
[2] Справочник по чрезвичайным ситуациям, Управление Верховного комиссара ООН по делам беженцев, второе издание, Россия, 1999
[3] Закон за бежанците, ДВ, бр. 53,1999, бр. 97, 1999,  бр. 45, 2002, бр. 54, 2002
[4] Бяла книга за отбраната и въоръжените сили на Република България, приета с решение на Народното събрание от 28.10.2010 г.

неделя, 8 септември 2013 г.

КОЙ СЪМ АЗ? ЗА ИЛИ ПРОТИВ?




Ако се вярва на едва психологична личностна класификация [1]  особата ми трябва да е разположена по оста на отношението ми към „правителството на Орешарски и наказателната акция срещу Башар Асад” или по-точно от към тях. В този смисъл се оказва, че съм „един последователно ляво ориентиран и русофилски мислещ човек.” Тъй като съм за сегашното правителство (с известни резерви, но за тях ще стане дума по нататък) и срещу военната намеса на Запада в Сирия. Дефиницията не се покриваше със собствените ми представи за ляво и дясно. [1] Пък и в редица социални области май клоня към либертарианските идеи на Фридрих Хайек и Дейвид Боаз (чел съм само техни книги). За „русофилството” също не съм убеден, щото винаги съм се имал за българофил. Потърсих себе си в другите психологични типове.  Оказа се, че ако съм срещу Орешарски и против войната съм „последователен дясно ориентиран и про-атлантически мислещ човек”. Че съм проатлантически е частично вярно. В първата ми лекция (1999 г) написана са слушатели от Военна академия за първи път бяха анализирани и оценени по достойнство принципите за медицинско осигуряване в НАТО. Имам и малък принос по изпълнение на „Целите по партньорство за мир”, но това беше доста отдавна. А е частично вярно поради факта, че алианса се бюрократизира и поради сляпото копиране на документи от българските военни. И този портрет не ми пасна, защото не схващам връзката между НАТО и Орешарски. А за дясното – виж първия портрет. Харесах си да бъда „последователен политически мислещ човек, който може да не е нито ляв, нито десен.” [1] И на него не съответствах, тъй като не бях срещу Орешарски. А и не съм убеден, че тези, които протестират знаят защо са против! Не ми пасна и последния тип, който е „за сегашното правителство и за военната намеса на Запада в Сирия....за мен това е брутално безпринципна позиция на лишен от ценности и маскирал се като ляв политически ветропоказател, който преследва свои си някакви (интернационални и/или а-национални) и лични (интеграционни в международните структури) цели човек, готов да заложи сигурността и бъдещето на България само и само да остане на власт и да бъде потупан по рамото или малко по-надолу от геополитическия фактор.”[1] Първо защото съм частично за правителството и второ - поради наличие на „политически ветропоказатели” във всички партии. Без изключение.
Въпросната класификация ме накара да се опитам сам да си отговоря  на сакралните въпроси от политическия ни дневен ред – „за” и „против”.
Защо не съм абсолютно, а частично „за” правителството на Орешарски.
„За” – заради сложната военнополитическа среда в региона и нерадостното финансово битие на държавата, необходимостта от бюджет за 2014, промени в изборния кодекс и редица от законите и т.н.  Все неща, които искат работещо правителство и парламент, а не избори. Или както е казал народа – „Лозето не иска молитва, а мотика.”
А защо частично?
Например за нерешителността на правителството по сирийската криза да заеме  позиция на неутралитет. Само че там нещата май се повтарят. Цитирам (с лека стилова редакция за пестене на място): „Нашата външна политика е като в леден улей - хвърчи и се ускорява. При това: тя не е чак пък толкова предопределена - твърдя го убедено - че за нас да няма нито избор, нито мърдане; тя не бива да се води така, че всеки навън и в страната да знае, че правим каквото се поиска от нас; тя не е съвсем правилна, щом носи само рискове и щети без поне частични гаранции и компенсации; тя ни отдалечава от Германия, Франция, Русия.  Подобна външна политика не е последователност, а покорност; не е прозрачност, а послушание. Заради нея може да ни излезе много лошо и обидно име.” Написано е на 28.12.2003 г. [2]
Несъгласията ми с правителството можете да проследите във Фейсбук. Избрал съм само един цитат  от 29.08. по повод изказване на министъра на отбраната: „Няма какво да разбирате г-н министре! България няма интереси от тази война! И просто по никакъв начин няма да участва в нея. Както преди време Турция не допусна сухопътни сили на САЩ да нахлуят в Ирак от нейна територия!Да не би НАТО да се срути?Или САЩ да си развалиха отношенията с Ердоган?”
За подробности - посетете https://www.facebook.com/voenen.lekar.
Личните си резерви към някой аспекти на военната  политика съм посочвал и в публикации  в блога си в Нетлог на 28.03, 30.04., 28.07., 05.09.
На същия адрес може да откриете и други критики. Към здравния министър. (http://bg.netlog.com/go/manage/blog/&page=2). Публикувани са на 07.04 (Световния ден на здравето) и 21.08.
Такива критики не съм чул на протестите. Там се размахва мантрите  - „Пеевски”, „Мафия”, „Олигархия”  „БСП в Сибир” и т.н.
Толкова за частичното „за” правителството. 
А сега, защо съм „твърдо против” военните удари?
Първо. Защото не вярвам в „доказателствата за вината на Башар Асад.” Просто не съм толкова късопаметен, за да забравя „сагата Ирак” и да забравя българската приказка за лъжливото овчарче.
Второ. Защото съгласно Хартата на ООН, Глава първа, чл. 2, т. 4 членовете на организацията „ще се въздържат от заплаха със сила  в международните отношения и използване на сила срещу териториалната цялост и политическата независимост на всяка една държава.” Не са изчерпани възможностите на Глава шеста на Хартата за мирно уреждане на кризата. Както и  тези по чл.41 от Глава седма (Действия на ООН при заплаха за мира, нарушения на мира и актове на  агресия) предвиждащи, преди използването на сила и други наказателни процедури - пълно или частично прекъсване на икономическите отношения, железопътните, морските, въздушните, пощенските, телеграфните, радио или други средства за съобщения, а също така скъсване на дипломатическите отношения. Не е спазено изискването на чл. 42 от спомената глава, според който „... Съветът за сигурност е упълномощен да предприема такива действия на въздушните, морските и сухопътните сили, които са необходими за поддържане и възстановяване на международния мир и сигурност. Те могат да включват демонстрация, блокада и други операции на въздушните, морските и сухопътни сили.” [3] В този смисъл съм убеден, че едностранните удари по Сирия могат да се класифицират като акт на агресия.  Такова е и определението на Резолюцията на Общото събрание на ООН  №  3314 от 14.12.1974 г. [4] по отношение на „бомбардировките или използване на друго оръжие срещу територията на друга държава без санкция на Съвета за сигурност.
И защото и аз съм срещу: „правото на силата в ущърб на силата на правото; насилието, превърнато като инструмент за наказване на не-наши-кучи-синове, докато наши-кучи-синове остават безнаказани;  арогантността на двойните стандарти, особено когато те се демонстрират от евро-атлантическата (по-скоро северно-атлантическата) общност; заменянето на един диктатор с шайка негодници, маскирали се като демократи и усвоили користно (зад бруталната си алчност и фундаменталистките си мирогледи) и чисто повърхностно правилния псевдодемократичен новоговор; налагането на демокрацията с крилати ракети, ескадрили, армади и армии.” [1]
И след тези разсъждения не успях да си отговоря на въпросите от заглавието. Ама това едва ли е важно за вътрешната и външна политика на България.
За да завърша, искам да напомня, че според изискванията на чл. 43 от Хартата предоставянето в разпореждане на Съвета за сигурност на военни ресурси от страните-членки не е автоматичен акт, а се извършва на основата на специални съглашения. Това изискване се отнася и до преминаването на войски на Съвета през територията на страна-член. Преговорите за тяхното сключване се инициират от Съвета, а съглашенията СЕ РАТИФИЦИРАТ В СЪОТВЕТСТВИЕ С НАЦИОНАЛНИТЕ КОНСТИТУЦИИ. За сведение на вземащите на решения!
[1] Няколко думи за предстоящата война на Запада срещу Сирия и за отношението към сегашното правителство Личен сайт на проф. д-р Николай Слатински, цитира се по http://nslatinski.org

[2] Слатински, Н., Ирак. Така съветвах президента, Велико Търново, Издателство "Фабер", 2009 г., цитира се по http://nslatinski.org

[3] Харта на ООН (личен архив на автора)

[4] Резолюцията на Общото събрание на ООН  №  3314 от 14.12.1974 г. (личен архив на автора)