вторник, 27 август 2013 г.

Рано е да се каже!

Този текст е писан на 22.02.2013. Струва ми се актуален и днес.Като подменим някои от героите в него!
Във вчерашния ден, дозата „телевизионна радиация” беше повече от значителна. Като се почне от „чалгамента” на страната, организираните митинги в подкрепа на правителството и се завърши с извънредните и напоителни слова в извънредните студия на почти всички телевизии. Но всичко по реда си.
Позволявам си до употребя думата „чалгамент” не за институцията български Парламент, а досежно 41-вото Обикновено Народно събрание. Защото от пленарната зала в продължение на часове ни заливаше банална предизборна пропаганда, политически клишета и щампи, партийни заклинания и .... въпиющо ниска литературна образованост на говорещите. С изключение на брилянтната българска речовитост на Лютви Местан. Върхът на „политическата чалга” бе поставен от не по-малко от 45 минутните откровения (защото не засякох началото) на един вицепремиер. По този повод ми идва наум, че е крайно време да се приеме не Правилник, а Закон за устройството и дейността на българския парламент. С квалифицирано мнозинство. В който времето за говорене, което се предоставя на премиери и министри да се ограничи до 20 минути и не повече. За да не бъдем заливани със словесен буламач. Преди да коментирам пространната реч, ще си позволя да цитирам пропуснат текст от банкянските драсканици, който умишлено пропуснах във версията в Нетлог. Той е от 18.02. Цитирам: „Снощи се загледах в събеседника на Кеворкян и вицепремиер на „седянката” България – Цветан Цветанов. То не бяха удобни въпроси и тривиални, щампирани отговори. Като патрона си, Цветанов също е прочел една книга – „Спартак”. Наложи се обаче Кево да му подскаже автора – Рафаело Джованьоли, че да не стане гаф в ефира.Тъй като най-вероятно не го знае. Виж филма „Гладиатор”с Ръсел Кроу сигурно го е гледал. Което разбира се, не е едно и също. Събеседникът отново показа, че е бог на нищоговоренето. А оплакванията му, че от партийна работа няма време за семейството си, подхождаха повече за репортаж в „Работническо дело” от преди 1989 г. За отдадения на идеите другар, който е загърбил всичко лично в името на светлото народно бъдеще. Аман от лицемери. За мен по-важно от тези ми задявки с вицепремиера и бедния му словесен речник – едва ли има повече от 500 думи, беше езикът на тялото му. Наблюдавах безизразното му лице. Безизразните му очи. Неумението да се засмее най-обикновено, по човешки. Или да се ядоса по човешки. Пред мен стоеше човек маска, човек - без душа. Програмиран робот. Такива хора са опасни. Те не бива да се допускат до властта. А ако случайно я докопат – вън! Немедлено.....” (край на цитата). Оставям на читателите да преценят дали съм прав. За съжаление вчерашната реч потвърди не само мнението ми за безпросветния български език на вицето, но и още три неща. Безкрайната убеденост в собствената му непогрешимост. Както и огромната му комплекси и злоба. Навремето имах един министър, който окичи заседателната си зала с оръжия, произведе се в офицерско звание и си измисли униформа. Вероятно в детството си не беше се наиграл на войник. В речта си вицето толкова често споменаваше думата „служби” със или без прилагателно, че си направих извода, че като дете вероятно е мечтал да бъде виден таен агент на Държавна сигурност. Като Емил Боев на Богомил Райнов. Какво да се прави? Често пъти подсъзнателните ни желания излизат наяве. Даже и при вицепремиерите. В нападките си към опонентите, говорещият прекали със злобата си и ги доведе до „селска махленска разправия”. Не че и други и от други партии не са го правили. В речта се прояви и една типична българска черта. Да оплюваш личността на другомислещия, а не да оспорваш идеите му. С аргументи. Защо социолози, политолози и психолози от извънредните ТV студия не коментираха речта на Цветанов от тази гледна точка, не ми е дадено да знам.
Надявах се в парламента да чуя конструктивни предложения за изход от политическата, а защо не и от финансовата криза. За задачите на бъдещия служебен кабинет. Останах си с надеждите.
Изпращането на Бойко Борисов бе впечатляващо, независимо от факта, че бе организирано от Цветанов. Искам само да му напомня, че с безмерна тъга през 1943 г. българите изпратиха починалият Борис ІІІ. За да скандират през 1944 г. „Смърт на фашистите и убийците на народа” пред Съдебната палата, в която заседава т.нар. Народен съд. Или да ронят сълзи пет години след това по вожда и учителя на българския народ. Такава за зла участ е собствената ни народопсихология. Да вървим след силния. Г-н Борисов, пазете се от подобна любов. Тя „задушава”. В преносния смисъл на думата.
Слушах речта на президента. С почти три часа закъснение от обявения час (да не би да е имало съгласувателна процедура с бащицата:), той заяви, че е бил изненадан от решението на Бойко Борисов да подаде оставка и отговорната позиция e била ГЕРБ да довърши мандата си (http://www.mediapool.bg, 16:15 ч., 21.02.2012). Леле, мале. Щастлив съм. И аз съм мислил като него. Щото на 18.02. надрасках в Банкя, че подкрепям идеята Бойко да оглави второ правителство. За почисти, ако успее „къщичката България”.
Вечерта агент „Алберт” извади от нафталина позабравения Олег Калугин. Седемдесет и четири годишният старец заразказва ... спомени. Щото вероятно отдавна е извън играта. И от небитието изплуваха дългите ръце на КГБ и Главно разузнавателно управление на Съветската армия. И на техните наследници от Руската федерация. Какъв по явен намек от г-н Коритаров! Българи, търсете в протестите руските интереси в България. Не че ги няма. Аз пък питам, защо да не потърсим американските, английските, френските, китайските и израелските интереси. А иначе резидентури в страната имат всички уважаващи се разузнавания. По-важното е, доколко ДАНС им дава да си разиграват коня!
Тази сутрин се поразходих из електронната преса.
Димо Райков пише в е-vestnik (по http://e-vestnik.bg, 22.02.) - „Да, уважаеми, това наистина днес е революция в България! Най-сетне!”. Какви революции ти се присънват Димо? И защо най-сетне? Не мислехме ли така и през 1997 г. И дали няма да ни дойдат твърде множко три революции за 24 години. Пък и кадрите от снощните протести в София ми се видяха твърде рехави.
От страниците на „24 часа” Иван Костов гъгне, че правителство с Кристалина в следващия парламент може, ама с Бойко и Цветанов – не може. С второто съм съгласен. Досежно Цветанов. Но с една сериозна бележка. Г-н Костов, Вие все още ли вярвате, че има политическа партия ГЕРБ? Нещо, което ми прилича на сандвич - „ред милиционери, ред калинки, ред политически ренегати”.
Във в-к „Сега” има два интересни материала. Закъснелите откровения на Петьо Цеков – „Краят на харизмата” и „Граждани пишат конституцията за „ръчно” управление” от Ана Георгиева. Прочетете втория. Идеи като „Да съградим чиста и свята република”, „народно управление през интернет платформа - евентуално "Фейсбук" - с електронен подпис или анонимно”, „отзоваване по Интернет”, „безусловен базов доход" и т.н. ще ви се видят интересни. Дай Боже да не ми се случи, да ме управляват тези, дето днес са в челото на протеста по българските улици.
Реших да видя какво пише чуждата преса за нас. И попаднах на статията „After Bulgarian Protests, Prime Minister Resigns” от в-к „The New York Times, Europe” (http://www.nytimes.com) от 21.02.2013. Пишела западната и американската преса за България. Да бе, да! Пише! Само че с български поддатки. Като в цитирания по-горе материал. Със съавторството на Даниела Смилова от Центъра за либерални стратегии и небезивестния Андрей Райчев.
Време е да завършвам.
През 1971 г. Хенри Кисинджър е в Китай и води с преговори с Чжоу Енлай – министър председател на КНР. Американски журналист пита китайския ръководител за мнението му за Великата френска революция (1789 до 1799 г.). „Рано е да се каже” отговаря китаецът. А са минали има няма 200 години.
Да кажем какво се случи в България на 10.11.1989 и след това, и най-вече вчера, ми се струва, че е твърде рано. Както би рекъл китаецът

Няма коментари:

Публикуване на коментар