събота, 2 март 2013 г.

ЗА СПОМЕНИТЕ И ....

За тези спомени загатнах в писмото си до Българската офицерска легия, публикувано и в otbrana.com. Реших да предоставя пълния текст. Прочетете го и се убедете, че под слънцето няма нищо ново. Или почти нищо.


Ние, хората на 42 години, обикновено рядко се връщаме към спомените, защото все още се чувстваме млади, градим планове, гледаме напред...Не че не случва и обратното. Но това става обикновено на чашка и раздумка със стари приятели от службата. И макар в последните месеци да не съм се виждал с тях, в мислите си все по-често отивам към миналото – и по-далечно и по-близко.
Спомням си един крайграничен гарнизон с неговото южно очарование, гостоприемни жители, традиционното му безводие и безкрайните нощни тревоги за проверка на бойната готовност... (Визирам гр. Елхово и 12 мсп – бел. моя).
Спомням си за своите пациенти, чиито имена отдавна съм забравил, както и за някои от тях, които и до днес ме помнят и при среща ми казват „Здравей докторе”; за безсънните дни и нощи при ликвидиране на една грипна епидемия; за сухата есен на 1982 г., когато по време на учението „Щит” хепатитът и дизентерията ни шибаха като бич, когато забравяхме за сън и храна и като по чудо не се заразихме и заболяхме...
Спомням си за въпроса на моите деца, когато бяха малки, „татко, кое е нашето родно място”; за честите къси или дълги раздели със семейството; за четирите служебни апартамента, в които живяхме в различните гарнизони; за изплатените повече от 2000 лв. наеми; за олющените от пренасяне мебели; за това, че доскоро бях лишен от право на собствено жилище, а моите съученици в Сливен бяха построили вече и вили...
Не мога да забравя и тихите, повечето безмълвни упреци на съпругата ми, че заради мен смени много работни места и не можа да се реализира като лекар, за тъгата в очите на сина и дъщеря ми, когато се разделяха с добри другарчета и тръгваха да търсят нови.
Спомням си, че никога не съм живял бедно, но и не съм си позволявал луксове, че задълженията ми към държавата са над 14 000 лв., а спестяванията ми – пет пъти по-малко...
В тоя ред на мисли мога да продължа. Но не искам. От всичко преживяно не се оплаквам и отказвам и никому не се сърдя за съдбата си. Защото доброволно поех пътя на военния медик и защото, ако бих могъл да го извървя отново, навярно щеше да е същият.
Думата ми е за друго. За горчилката, която остави в душата ми написаното, че един заместник командир на полк е по-добре финансово осигурен от цивилен заместник-министър, а старшина на рота – почти колкото главен експерт в гражданско министерство. Това са твоите думи Орлине! Извини ме за интимното обръщение, но си го позволявам, защото и двамата сме живели в един и същи град, бродили сме по хайдушките му поляни, учили сме и сме завършили една и съща гимназия с възрожденско име и дух. Та тия думи ме накараха да погледна в служебните си записки от по-ново време и да си спомня:
- че само през тази пролет уволнихме по собствено желание шестима млади лекари (назначени през 1989 г.), всеки от които върна  в бюджета на държавата стипендии, получени от МНО в размер от 3 до 4000 лв.;
-  че има и много други рапорти за уволнение на медицински офицери с по-дълъг стаж и по-голям професионален опит, което е изтичане на мозъци от армията;
-  че базовите заплати на медицинските специалисти в МНЗСГ се движат от около 250 до 1200 лв., а аналогичните в МНО – от 360 до 800 лв. , а що се отнася до допълнителните надбавки – има ги и в двете ведомства, но не му е тук мястото да спорим за това.
И тези факти ме смутиха. Защото виждам една тенденция на отлив от военномедицинската професия, а си съгласен, че няма боеспособна армия без здрав тил, чиято неразделна част сме ние – медиците. Смути ме и друго - твоята статия ни прави лоша услуга, като в очите на обикновения човек отново ни издига в ранг на облагодетелствана каста в обществото. Аз съм лекар и офицер и искам да ти кажа, че никога не съм размахвал „шофьорските заплати и емоциите покрай тях”. Знам, че хазната на България е почти празна и не искам да бъда този, който я изтупва за себе си, или чрез служебното си положение - за хората от своята гилдия. Защото освен всичко съм и обикновен гражданин на тази държава и следователно равен с другите.
Но като твърдя, че българският военнослужещ не живее на границата на бедността, все пак няма да се откажа от правото си да търся справедливо решаване на неговите социални и граждански интереси – разбира се в областта, в която съм специалист. Защото е известно кой страда най-много в условията на икономическа криза. Поне от историята. Или забравяме, че военният е държавен служител, а не предприемчив бизнесмен.
Васил Биков казва, че „истината не притежава свойството да достига до всяко ухо, не всяко ухо може да я чуе”. Но истината казана от теб Орлине във вестник „Народна армия” положително е чута – от едни като мен с горчилка, от други – със злостно задоволство, защото подхранва тезата за пълните ни с „пари шапки”.
И ти и аз сме офицери и професионалисти. Всеки в своя бранш. За това те моля, когато стоим между емоциите и реалностите да бъдем такива. Истината никога не е крайна, още по-малкото – едностранчива. И ако я покажем като такава рискуваме да вбием клин между народ и армия. А дали това е полезно в днешното време на политически делби и пристрастия, те оставям да си отговориш сам.
Извини ме, ако в тези (не)канени размисли с нещо съм те засегнал.

Няма коментари:

Публикуване на коментар