петък, 30 декември 2011 г.

В памeт на родителите ми

През 2012 г. се навършват 35 години от смърта на майка и 20 години от смъртта на татко. Бог да ги прости!
 Следващите редове са посветени на тях. Те са от книга, която може би някога ще издам....
Роден съм на 07.04.1948 г. в с. Васил Левски, Карловска околия, област Пловдив в семейството на военния летец Недьо Колев Недев от с. Виден, Казанлъшка околия (Селото е на 1 км. източно от гр. Павел Баня и през 1963 г. част от него е изселено, заради покачване на преливника на язовир „Г. Димитров”, днес „Копринка” – бел. моя) и домакинята Люба Василева Добрева, коренячка от гр. Сливен, кв. „Клуцохор”. Родителите ми се запознават в Сливен, където временно е базиран изтребителния авиационен полк на баща ми. Когато съм се родил, баща ми вече е командир на полка, който е дислоциран на летището „Марино поле” до гр. Карлово. Колеги и приятели винаги са се шегували, че съм се появил на този свят два пъти орисан – веднъж от лекарската професия (На 07.07.1948 г. е подписана Хартата на Световната здравна организация към ООН, а денят е обявен за Световен ден на здравето – бел моя) и втори път - от военното минало на баща ми.
Със селото, в което съм роден не ме свързва нищо, просто там е бил най-близкият до летището родилен дом. Нямам и никакви спомени за с. Васил Левски, освен за името от акта си за раждане и от шосейната табела, когато съм пътувал по подбалканското шосе. Между другото е известно с това, че ж. п. спирката му на Подбалканската ж. п. линия се нарича „Христо Ботев”. През 1996 г., когато определена група полковници носехме по право генералски лампази, на път за Сливен се отбих в Карловския районен съд, за да си извадя свидетелство за съдимост. Обслужи ме около 20-25 годишно красиво момиче. То остана крайно учудено, че не познава именития си съселянин. Най-вероятно са го впечатлили лампазите, които даже и по това време не срещаха на път и под път. Нямам спомени и от Марино поле, освен от няколкото детски и на баща ми снимки от онова време.
Майка ми и баща не обичаха да разказват подробности за живота си. В името на паметта им ще разкажа онова, което зная за тях. За съжаление, част него научих твърде късно, години след смъртта им.
 Майка ми Люба е третото дете в семейството на Донка и Васил Симеонови. от гр. Сливен. Родена е на 05.03.1920 г. в дядовата ми къща в кв. Клуцохор. Според местния дипломат, правист и краевед д-р Симеон Табаков името на квартала идва от гръцкия превод на турското Кадъкьой - Съдийско село. Той се аргументира с факта, че кварталът е израснал на мястото на село, собственост на местен турски съдия.
 Баба ми успяла да отгледа и четирите си дъщери – Мария (? г.), Милка (1911 г.), майка и Елена (1925 г.). Без леля Милка, която преболедувала менингит, но оцеляла и останала с дефект – тежко заекване, всички останали бяха получили гимназиално образование. Леля Мара бе завършила и Учителския институт в Пловдив. Когато семейството ми се премести в Сливен беше директор на Второ основно училище „Хр. Ботев”  – на 50-на метра от къщата на баба и дядо. Леля Елена бе най-красивата от четирите сестри. Беше избрала пътя на актриса. Заедно със съпруга си Кирил Манчев работеха в театъра в родния  му Кюстендил. По-късно се преместиха в Силистра и завършиха кариерата си в местния Драматичен театър. Свако Кирил почина през 1972 г. Леля Елена се оказа дълголетница. За последен бяхме със съпругата ми при нея през 2002 г.  Посрещна ни с турско кафе. Поиска ми цигара. Имаше свеж вид. Със смях говореше, че най-вероятно ще надживее папата Йоан Павел Втори. Позна (Папата почина през 2005 г. – бел. моя). Разказваше, че обикновено си стои в къщи и не обича да излиза на улицата. Причината за това беше във вродената и суета. Тя не я изостави до дълбока старост. “Как да изляза Коле (Така се обръщаха към мен майка, татко, роднините и съпругата ми – бел. моя), като съседите ми ще кажат – леле, колко е остаряла Манчева” (Фамилното й име по съпруг – бел. моя). Почина през 2007 г.
С родословието на баба се запознах едва през 2008 г. Родителите й Маламка и Иван Маджарови имали четири деца – баба ми и братята й Иван, Филип и Никола. Живи спомени имам само от вуйчо Никола и леля Милка – съпруга на брат й Филип и техните семейства. С техните деца и внуци и до днес поддържаме връзки. За да не отегчавам читателя, съм публикувал родословието на баба като приложение (Същото направих и с родословието на баба Анна – татковата майка – бел. моя).
За дядо Васил не зная почти нищо. Участвал е като предприемач в строителството на продължението на железопътната линия Зимница-Сливен до Твърдица. Явно не е бил беден, след като къща му се намираше в почти в идеалния център на града, до т.нар. Клуцохорски мост на река Коруча, днес Асеновска. Реката отделя “Клуцохор” от друг сливенски квартал“Комлука” (от турски –“пясъчник). Във вътрешната част на квартала, особено в подножието на планината преобладаващото население е циганско.

Майка завършва реална гимназия. Известно време работи като нередовна учителка в с. Блатец, Сливенско. От това време датира и познанството и с рода Тамахкярови. Възрастни членове на рода са били преследвани от властта за комунистически убеждения и за укриване на партизани. Има и убити и между тях и бащата на бъдещия ми учител по химия във Второ основно училище и преподавател на мен и сестрите Стефан Тамахкяров (Негов братовчед, полковник и също Стефан беше директор на Театъра на Българската народна армия – бел. моя). Като млада жена, майка ми е помагала в грижите за малкия Стефан, което той никога не забрави. Имаше я като по-голяма сестра.
След сватбата, майка и татко се установяват в Марино поле. В ония години съпругите на офицерите не работят, а се грижат за отглеждането и възпитанието на децата си. И майка не прави изключение от това правило. В тази връзка като гимназист и студент в графата “професия” за майка винаги записвах “домакиня”. Днес това понятие не съществува и едва ли има офицерска съпруга, която да не работи. Мисля, че причината за това не е само в потребността на съвременната българка да се реализират професионално. А и в невъзможността със заплата на младши офицер да поддържа един сносен живот. По този повод си спомням отговора на един чужденец, военен лекар, майор по време на прием в българското посолство в Бон по повод посещението на наша делегация при генерал-инспектора на Бундесвера Гюнтер Деш. На въпроса ми какво работи съпругата му, той по военному отговори – “Не работи господин полковник. Моята заплата е напълно достатъчна, за да издържам семейството си. Жена ми се грижи за децата”. Годината беше 1994.
 След уволнението на баща ми, семейството се прибира в родното му село. През 1952 г. се ражда сестра ми Анета. Майка ми отново не работи, ако грижата за децата, къщата и селския двор не се броят за работа. Това продължава и в Сливен, където през 1956 г. се роди втората ми сестра Антоанета. Когато Тони поотрасна майка започна работа като касиер-домакин във Второ основно училище. Там я срещна смъртта. Само на 57 години. Трудно ще забравя последните й дни. Тогава работната седмица завършваше в събота на обед. Работех в Елхово и в съботния ден придружавах войници за консултации във Военната болница в Сливен. На обратния път се отбих в къщи. Нямаше никой. Тръгнах обратно към линейката. И на улицата пред кооперацията се срещнах с майка. Връщаше се от работа. Поприказвахме на крак. Нищо не подсказваше, че това ще бъде последната ни среща. Обещах й, че следващия път ще и гостувам по-дълго. В неделя късно вечерта в къщи позвъни дежурния по полкови медицински пункт - капитан Васил Димитров. Съобщи ми, че от Сливен са се обадили, че майка ми е починала внезапно (Тогава не разполагах с домашен телефон - бел. моя).
Татко е роден на 20.10.1915 г. в с. Виден (Селото и днес може да се открие върху някои карти – бел. моя) в семейството на Анна и Колю Ялъмови. Виден се намира на около един километър от днешния гр. Павел баня (В детските ми години беше село. Там е родена и сестра ми Анета – бел. моя). Баба ми Анна е родена в семейството на Хаджи Илия и Пенка Пондеви. Дядо Хаджия вероятно е бил заможен селянин, за да отиде в онези години на хаджилък на Божи гроб в Йерусалим, днешната държава Израел. Баба има трима братя – Васил, Димитър и Иван и четири сестри – Ангелина, Гана, Йорданка и Съба. За съжаление роднинските ми връзки с татковия род по незнайни за мен причини се прекъснаха. Благодарение на г-жа Тодора Илиева Хаджиилиева, снаха на Васил - син на дядо хаджи Илия и с помощта на Ангелина Лалю Пиперова, внучка на Ангелина Караиванова, дъщеря на дядо хаджи Илия, през 2009 г. бе съставено родословно дърво на бабиния род. За рода на дядо не зная почти нищо. Наследниците по дядова линия направиха родова среща през 1991 г.в Казанлък. Татко беше на нея, а аз бях служебно възпрепятстван да присъствам. Съжалявам, че не намерих време да го разпитам за роднините му.
През 1934 г. татко завършва реалния отдел на народната гимназия в Стара Загора. Не е бил отличник, но това не му пречеше да пише красиво и без грешки. До края на февруари 1936 г. помага на дядо ми в земеделската работа (този период от живота си е означил в нещо като бележки за автобиография с една единствена дума свободен”). След това зад гърба на родителите си се записва войник и ученик-пилот на летището в гр. Казанлък, където прослужва двадесет месеца (от 01.03.1936 г. до 31.12.1937 г.).  Не мога да кажа какъв войник и ученик-пилот е бил баща ми. По едно частично запазено донесение до началника на Въздушните войски (На Царство България, в което татко е под № 9 – бел. моя) мога да съдя, че е отговарял и на физическите и на интелектуални изисквания за летците по онова време. Ще си позволя буквално да цитирам донесението.
СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО
СОФИЯ - НАЧАЛНИКУ ВЪЗДУШНИТЕ ВОЙСКИ.
Донасям, че от 6.Х. до 9.Х. във въздушната здравна служба – Здравно изпитателната станция извърших приемния изпит на кандидат-летците въздушници.
Годните кандидат летци са наредени № по ред, като най-напред са поставени, показалите най-добър здравен резултат и най-добър коефициент на интелигентност.
Резултата от здравния подбор е следният:
І. Отговарят на медицинските условия за въздухоплавателна годност:
1. редник Йордан Фердинандов Петров 1-ви У.О.
...
9. редник Недю Колев Недев 2-ри У.О. ероятно означава 2-ри учебен орляк - бел. моя).
...
Забележка: От № 48 нагоре (Да се разбира след № 48. В списъка има 56 имена. Документът е запазен частично, липсва подписи и година на издаване, но е твърде вероятно да е от 1936 г. – бел. моя) кандидат-летците са показали незадоволителен интелект. Военната кариера на татко започва на 01.03.1936 г. в Казанлък и приключва само за 14 г.  - на 30.10.1950 г. когато е уволнен.  Публикувам отделните моменти от тази кариера, така както е описана от татко на 30.10.1956 г., както и малкото от саморъчно написани от него биографични данни.
“...От месец август 1944 г. до м. март 1945 бях преместен в бойно ято в летище Божурище, където взех участие в боевете срещу американците и след това в първата фаза на Отечествената война...”
“ ...От 1947 год. до края на 1948 г. съм на служба в лет. Карлово, като командир на крило, а след това като командир на 36 изтреб. полк.
В началото на 1947 г. завърших съкратен курс на Военното на Негово Величество училище в София....
От 1.І. до края на същата година бях изпратен на специализация в С.С.С.Р.......През 1950 год. съм наново назначен в лет.Карлово за к-р на полк и октомври същата година уволнен от служба.....”
Срок на службата
Място на военната служба
Длъжност
1.ІІІ. 36
31.ХІІ. 37
Летище
Казанлък
Войник и ученик-пилот
1.І­.38
30.VІІІ. 38
-“-
Пловдив
Курсист изтребителна школа
1.ІХ. 38
1.ІІ.42
-“-
Марино поле
Летец пилот
1.ІІ.42
30.VІІ.44
-“-
Д. Митрополия
Инструктор
1.VІІІ.44
15.ІІ.45
-“-
Божурище
Летец-пилот
15.ІІ.45
31.ХІІ.48
-“-
Марино поле
Командир на звено/ командир на полк
1.І.49
30.ХІІ.49
СССР
Липецк
Курсист
1.І.50
30.Х.50
-“-
Марино поле
Командир на полк, уволнен


За участието на баща ми във Втората световна война не зная почти нищо. Спомням си, че преди много години във вестник “Патриот”, орган на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) имаше някаква статия посветена на този момент от живота му. За съжаление вестникът не е запазен.
Ето защо си позволявам да публикувам само онова, което успях да открия в исторически списания и Интернет. Ето какво пише по повод българските Въздушни войски Любомир Величков във Военно исторически сборник, бр.2, 2005 г. в материала „Въздушните удари на българската изтребителна авиация срещу летище Прищина на 12 и 18 ноември 1944 г.”:
През последните години дейността на българските Въздушни войски по време на Втората световна война предизвиква сериозен интерес както сред военните историци, така и сред голяма част от обществото. Подвизите на българските летци изтребители при отбраната на София и родното небе през 1943–1944 г. срещу англо-американската авиация и днес будят възхищение.
С не по-малко ентусиазъм те воюват и след 9 септември 1944 г. срещу своя довчерашен съюзник – Германия. .....
Въпреки че дейността на българската изтребителна авиация във войната срещу Германия е сравнително добре проучена, все още има отделни епизоди, които не са достатъчно осветлени, ...
 Два от тях стават в края на първата фаза на войната срещу Германия.
На 12 ноември 1944 г. на 6-и изтребителен полк от щаба на Въздушната ескадра е заповядано да щурмува и унищожи намиращите се на летище Прищина германски самолети, изтеглени от Гърция и островите. За планирания удар са предвидени 18 изтребителя „Месершмит 109 „Густав“ (11 от 3/6 изтребителен орляк и 7 от 2/6 изтребителен орляк).
Същия ден в 10,00 ч. излита 3/6 изтребителен орляк, воден от командира на 6-и изтребителен полк капитан Кръстьо Атанасов, за да щурмува летище Прищина. Още с приближаването на летището орлякът е посрещнат със силен противовъздушен огън от германските батареи. Летците от 3/6 орляк атакуват от южна посока. По окрайнината на летището те забелязват около 17 германски самолета от най-различни типове.
Охраната на орляка е поета от четворката от 692-ро ято, водена от офицерски кандидат Цветан Груев.
Първа атакува щабната четворка начело с капитан Атанасов, който унищожава един бомбардировач „Юнкерс-88“. Подофицер Димитър Сомов от 672-ро ято атакува три самолета, които са разположени един зад друг в северния край на летището. Първият самолет е „Фи­зелер - Щорх“, вторият е „някаква двуплощна машина, подобна на „Бюкер-Юнгман“, а третият е двуплощник, който летецът не може да определи. Поради стрелбата на германската противовъздушна артилерия той е принуден да проведе атаката си почти от бръснещ полет, но успява да види, че „Щорх“-ът запушва.
........
Между щабната четворка и тройката от 682-ро ято от 3/6 орляк се нареждат самолети от 2/6 изтребителен орляк. Тройката е водена от поручик Петър Манолев и в нея влизат още: подпоручик Михаил Банов и офицерски кандидат Недю Колев Недев. Поручик Манолев не успява да проследи последната машина от 2/6 орляк, спускаща се пред него поради силния противовъздушен огън.
Той атакува един транспортен самолет „Юнкерс-52“ в югозападната част на летището, но поради силния противовъздушен огън от запад е принуден да направи завой надясно – в североизточна посока, откъдето се насочва източно с цел да намери щабната четворка. Същият самолет е атакуван и от подпоручик Михаил Банов и офицерски кандидат Недю К. Недев. Последният атакува и един двуплощник, но в момента не забелязва видими резултати. Подпоручик Банов също не успява да види резултата от своята стрелба. При оттеглянето си той забелязва силна експлозия югозападно от гр. Прищина. Завръщането на летище Божурище на тройката от 682-ро ято на 3/6 изтребителен орляк е извънредно трудно поради ниската и плътна облачност. ..........
В сайта forum.mediapool.bg” от 17.05.2005 г. открих статия от неизвестен автор под заглавието Героите изтребители, които браниха българското небе през 1943-1944 г.”, в която е споменато и името на баща ми  Авторът пише:
“ ...Подредил съм ги по азбучен ред на малките имена, независимо от званията и от делата им, всички заедно – и загиналите във въздуха, и убитите след 9.9.1944, и умрелите след войната, и оцелелите...
...По тогавашните орденски статути ордените за храброст се делят на войнишки (за всички без офицерите) и офицерски.
Обаче за особена лична храброст, проявена в бой, на офицер може да бъде даден войнишки Орден за храброст. Той е особено ценено отличие. Шапки долу пред тези големи българи и патриоти! От тях са още живи само неколцина.
.........
Подпоручик Недю Колев Недев – войнишки Орден за храброст....”
За да завърша с военната кариера на татко ще си позволя да споделя онова, което научих за съдбата на авиационния полк, в който е завършила кариерата му. Използвам спомените на генерал-майор от резерва Тодор Трифонов, публикувани във вестник “Българска армия”, бр. 15365, 2002 г. под заглавието „За приемствеността, признателността и историята в авиацията”:
“През 1946 г. полковете от въздушни войски стават рояци. През 1948 г. 6-и изтребителен става 6-а изтребителна дивизия (ИД), на летище Карлово се създава 36-и изтребителен полк. През 1949 г. 6-а ИД става 6-а изтребително-щурмова дивизия с два изтребителни, един щурмови, 25-и минноторпеден, 15-и разузнавателен и един преносен (транспортен) авиополк заедно с водосамолетна разузнавателна ескадрила. През 1950 г. от 6-а ИЩАД се създават 4-а ИАД и 5-а ЩАД, с което символът -"шестицата" на полка изчезва окончателно от ВВС. През май същата година 32 млади летци от 70-и випуск попълнихме 36-и ИАП на летище Марино поле край Карлово. В авиополка още служеха трима офицери летци: капитан Тодор Розев с 3 въздушни победи (вече оператор), старши лейтенант Стефан Димитров Конзов с една въздушна победа (командир на 2-ра изтребителна авиоескадрила) и старши лейтенант Димитър Рачев Сомов с една въздушна победа (офицер в щаба). В авиополка работеше майор Михаил Георгиев Григоров с 5 въздушни победи. Той беше инспектор по техниката на пилотирането в щаба на 4 ИАД. За това, че всички те са воювали и че е съществувал 6-и ИАП, аз поне научих 40 години по-късно”.
Няма да коментирам написаното от генерала. Вероятно е честен човек. Чудно ми е как е забравил името на командира на полка, който го е посрещнал през м. май 1950 г. в Марино поле. На 03.10.1950 г. със Заповед на Министъра на народната отбрана на Народна република България № 1235 баща ми е уволнен. Дали спомените на генерала имат нещо с приемствеността оставям да преценят читателите.
 “Сл. Препис от препис извлечение
Поверителна
ЗАПОВЕД
НА МИНИСТЪРА НА НАРОДНАТА ОТБРАНА
НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
3.октомври. 1950 год.                  № 1235                            гр. София
Съдържание: Уволнение на офицери от Военно въздушните сили
...............................................................................................................
УВОЛНЯВАМ.
8. Капитан Недю Колев НЕДЕВ – “командир на 36-и изтребителен полк”.
.........................
МИНИСТЪР НА НАРОДНАТА ОТБРАНА
ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ: (п) Панчевски
НАЧАЛНИК УПРАВЛЕНИЕ “КАДРИ”-МНО
ГЕНЕРАЛ-МАЙОР (п) Атанасов
КОМАНДИР НА ВОЕННО ВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ
ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ (п) ЗАХАРИЕВ
ВЕРНО:
НАЧАЛНИК НА СЕКРЕТНА СЕКЦИЯ ПРИ ПОДЕЛЕНИЕ 2435
Лейтенант (п) Сомов”
Повод за уволнението на татко е донесение срещу него от негов съселянин, летец и заместник по политическата част на полка (Така и никога не научих името му – бел. моя), че той е син на селски кулак, който не желае влезе в социалистическото ТКЗС. По-кратко казано – враг на народа.  За това какъв кулак е дядо ми навярно ще ви помогнат да се ориентирате следните ми спомени. Те се отнасят до годините 1957-1960, през които той се грижеше за два коня, една биволица и няколко овце. В двора на село отглеждаха прасе и кокошки. След 1989 г. се оказа, че татко и чичо наследиха от дядо 60 декара, не много плодородни ниви, 1 декар градина и 500 кв.м. лозе. Това е бил „кулака” Колю Ялъмов. Вероятно при уволнението е използван и един случай от биографията на баща ми, който цитирам така, както той го е записал:
 “ ...През есента на 1941 год. участвувах в групата, която води в балкана др. Симо Петров, работещ като доброволче в летището и обвинен като участник в разкритата нелегална група, който е знаел скривалището на партизаните. Ходихме през деня, но нищо не се откри и ние се върнахме. Посоченият другар е от с. В. Левски, Левскиградско (Днес Карловско – бел. моя) и по настоящем е офицер в едно от поделенията в същия град.
След уволнението, семейството ми се прибира в родното село на татко. На 15.01.1950 г. той започва работа като счетоводител в местното ТКЗС. Такава, в следващите почти пет години, е съдбата на военния летец, участникът във Втората световна война, носителят на войнишки орден „За храброст” и човека, обичал до последните си дни авиацията и летенето.
През 1955 г. късметът на баща ми като че ли отново изгрява. Появява се възможност да работи в един от Аероклубовете на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) във Варна, Казанлък или Сливен. Майка и татко избират Сливен. Не зная мотивите им, но през същата година аз трябва да бъда ученик, а в родния град на майка поне има къде да се живее, макар и временно. Казват, че у нас временните неща са много постоянни. Така се случи и с родителите ми. Последни напуснаха къщата на баба и дядо през 1974 г. и се нанесоха в собствен апартамент.
На 26.02.1955 г. татко предава длъжността счетоводител на ТКЗС с. Виден на Иван Начев Ганчев, а касата – на Танка Николова Велева. Комисията по предаването и приемането не открива нито една стотинка липса или пропуски във водене на счетоводните книги.
В аероклуба в Сливен постъпва като звеневи инструктор. На мен ми е трудно да преценявам професионалните качества на баща ми. Тези, които с негова помощ са излетели за първи път говореха суперлативи. Сред тях е и съученикът ми от Второ основно училище Димитър Видев, който се пенсионира като военен летец. Трябва да е бил много добър в занаята, след като в периода 1978/1979 г. е международен съдия по въздушна акробатика. Татко се пенсионира през 1978 г. Летя до последния си работен ден. Ровейки се в документите му открих, че е подправял здравните си документи, за да не му наложат летателна забрана заради глаукомата, от която страдаше от 1976 г.Мисля си, че са малкото пилотите в България с такова летателно дълголетие – близо четиридесет години.
Той спря да лети, но с летището в Бършен, самолетите и колегите си така и не се раздели. Ходеше там винаги, когато имаше възможност.
Докато напусна този свят на 10.06.1992 г. Внезапно, както и майка ми. Като че ли преживях смъртта му по-тежка. Може би, защото с него си отиде и един етап от живота ми.





















четвъртък, 8 декември 2011 г.

По повод пресконференцията на о.р. генерал Кирил Цветков

Господин генерал Цветков, днешната Ви пресконференция за хала на Българската армия е закъсняла най-малко с тринадесет години. За да освежа паметта Ви,  предлагам мои мисли със същата давност. Приятно четене!!

Срамувам се от вас господа генерали!
(София, 23.11.1998 г. Материалът не е изпращан за публикация.).
Поводът за тези редове е съвсем конкретен – предаването „Открито” на журналистката Валя Ахчиева по Ефир 2 на Българската национална телевизия (по младите най-вероятно не го помнят, но в онова време това беше втория обществен ТВ канал в страната – бел. моя) от 12.11.1998 г. с гост в студиото г-н Георги Ананиев – министър на отбраната. Разбира се „крушката” (т.е. предаването) си имаше опашка. На 10.11. министърът на отбраната дава пространно интервю във в-к „Труд” със заглавие (най-вероятно изведено от интервюиращия го журналист Васил Люцканов) „ Ще уволнявам генералите, които са срещу реформата”. Иначе благият на външен вид и на приказки Ананиев, този път е решителен (цитирам):
„..С тези които не работят, ще се разделим...
...Не е необходимо да поддържаме цялата техника, която сме наследили от Варшавския договор....
...но ми се струва, че кадровите военни са добре платени в сравнение с останалите държавни служители (по това време такава юридическа категория в страната липсва, а правителството на Ив. Костов значително намали още с идването си на власт в средата на 1997 г. заплатите на висшите военни, които месец преди това бе осигурил служебния премиер Стефан Софиянски – бел. моя)...
..Трябва да се изправи върхът на пирамидата (разбирай пирамидата на военните звания в чиято основа са най-ниските такива – бел. моя) и да се осигури редовно проветряване на военната йерархия..” и т.-н.
По същото това време в пресата се появяват съобщения за предстояща смяна на двама заместник министри на отбраната – Румен Кънчев и Симеон Петковски (бивш генерал-майор и началник на управление „Ракетноартилерийско въоръжение и радиолокационна техника” в Главно управление „Въоръжение и техника” по Живково време – бел. моя). В коментара на споменатото по-горе интервю Васил Люцканов отбелязва (според мен справедливо), че СДС не е доволен от кадровата политика на министъра със старите генерали (интересно кои са те 10 години след промяната), че в Министерството на отбраната цари напрежение заради пропуски на заместник-министрите, че се бави изпълнението на целите по „Партньорство за мир” за постигане на оперативна съвместимост с НАТО (молбата за членство е направена от служебното правителство на Софиянски – бел. моя) и може би най-важното, че министърът се очаква да опровергае упреците в нерешителност (справка в-к „Труд” от 10.11.1998 г.).
Според мен и цитираното интервю и предаването „Открито” бяха предназначени да осигурят медийно (с днешни думи да направят PR кампания – бел. моя) г-н министъра на отбраната в по-нататъшните му действия за демонстриране на решителност. А тя, както ще видим по-нататък никак не е малка. Но ако в интервютата (статиите) отговорността за казаното (написаното) се носи от интервюирания (пишещия журналист), то в предаването на Ахчиева това видимо не бе достатъчно. За тази цел министерският гръб бе солидно охраняван от трима генерали - двама заместници на началника на Генералния щаб – Никола Колев и Тенчо Добрев и един командващ на новосъздадените сили за бързо реагиране – Златан Стойков. Във „фона” участваха също заместник-министъра – Йордан Йорданов (полковник от резерва и бивш началник на управление в Министерство на финансите, отговарящо за финансирането на отбраната и вътрешните работи – бел. моя), началника на управление „Информация и връзки с обществеността” на МО, политолог и журналиста Васил Люцканов.
В типичния си стил Ахчиева задаваше своите въпроси свързани с: реформата в армията; интеграцията с НАТО; слуховете, които се носят в обществото за кадрови промени; материалното състояние на армията и т.н. Пак в неин стил бяха излъчени и интервюта с редови офицери и войници повечето, от които честно споделиха проблемите си. Не по-малко поучителни и нелицеприятни бях и и излъчените кадри за лошото състояние на казармените райони и запуснатият външен вид на наборните военнослужещи. Лично аз, след чутото и излъченото, очаквах  да чуя от г-н Ананиев и останалите гости сериозни, обективни и аналитични отговори за действителното състояние на Българската армия Но не би братя българи! Всичко бе до болка познато (през 2008 г. нищо в това отношение не се е променило – бел. моя). Синтезирано в едно изречение – правителството, Министерството на отбраната и Генералния щаб правят всичко, което е по силите им. Не чух нищо за: вината на политиците за забавянето на приемането на концепцията за национална сигурност (друг е въпросът за качеството на вече приетата); липсващата военна доктрина; несвършената работа на парламента по определяне на числеността на въоръжените сили в мирно време и при война и тяхната структура; значението на оперативната съвместимост като фактор за приемането ни в НАТО и защо тя не е от фатално значение за страни като Полша, Чехия и Унгария, а за нашата страна е?; ще има ли най- после действена програма на парламента (не на правителството или военното ведомство) за устройване на работа на освобождаваните от кадрова военна служба военнослужещи; каква е ефективността на похарчените през 1996-1998 г. средства на данъкоплатеца за т.нар. „преквалификация” на излизащите от редовете на БА; защо се наказват инакомислещите офицери. Списъкът може да бъде продължен, но едва ли е нужно. От министър и припяващите му генерали и цивилни еднодневки в Министерството на отбраната научих, че:
ü            План „2010” се изпълнява успешно;
ü            Битовите потребности на армията са осигурени, а който мисли иначе – или не му е работа или не разбира проблема;
ü            Ще бъдат освободени заместник-министри, но иначе те били добри професионалисти (що бе чоджум ги освобождавате?);
ü            За единадесет месеца сме изпълнили четири цели, а за оставащия един месец ще покрием още единадесет и т.н. Отговори, издържани в бодряшки дух. И ако това е допустимо за министъра като политическо лице, за да запази стола си, то се питам по какви причини му пригласяха тримата генерали. Питам се „къде беше в този час” най-висшия генерал от Българската армия.
Ето защо се срамувам от вас господа генерали. Познавам и трима ви. Питам се защо се съгласихте да изпълните политическа поръчка и да подкрепите с присъствието си политическото кабаре, което разигра г-н Ананиев. Може би, за да не ви помислят за стари генерали и да ви уволнят? Не бойте се! Животът показва, че не е чак толкова страшно да се напуснат коридорите на висшата военна власт, разбира се, ако имате човешко и професионално достойнство.
Не е зле да се размислите и на въпроса „защо липсваше вашия патрон – генерал-полковник Михо Михов и случайно ли е това”. Апропо, той отсъстваше от публичното пространство, когато освобождаваха от длъжност началника на ВМА – полковник професор Милан Петров и генералите Ангел Марин и Борис Вакавлиев. Защо ли?
Послепис от 12.07.2008 г.: Генералитета от предаването добре осребри поведението си – Михов е посланик в Р. Сърбия, Колев – началник на Канцеларията на Президента Георги Първанов, Добрев – почетен пенсионер след като го направиха Командващ Сухопътни войски.За мое съжаление и Ангел Марин се възползва от това – втори мандат е вицепрезидент от квотата на ДПС. Какво пък – всеки може да сгреши, защо и аз да не съм сгрешил в преценките си.

събота, 19 ноември 2011 г.

.ЧЕТЕТЕ СТАРИ ВЕСТНИЦИ. ПОЛЕЗНО Е.

Обичам да чета стари вестници.
Така попаднах на един от тия, безплатните, с формат А4.
Датата е 02.06.2009 г.
Сигурно е било жега. Ако не метеорологична, то поне предизборна...
Току да го хвърля и се загледах на страница 4. Почти цялата е заета от огромно заглавие “КАМЕРА В ЛИНЕЙКАТА СПАСЯВА ОТ ИНФАРКТ”. От материала, който е по-малък по обем от заглавието и снимката на професор Генчо Начев разбирам, че “... специални видеосистеми ще свързват спешните еки­пи в линейките със сърдеч­ни медици от столичната болница "Света Екатери­на". Модерните уреди тръг­ват на помощ още от днес (02.06. – бел. моя), като първоначално с тях ще се оборудват 10 линей­ки. Камерите ще докладват на дежурните кардиолози в болницата за пулса, сатурацията и електрокардиограмата на пациента, а те ще вземат спешни решения, ако има риск от сърдечен удар. Така точната диагно­за ще може да се постави още в дома на болния или по път за лечебницата и ще се пести ценно време...”. Целта на професора е повече от благородна. И ако се вярва информацията на вестника за италиа­нския регион Пулия (от където е заимствана идеята – бел. моя) ще намалим смъртно­стта от инфаркти от 38 на 8%. Малко се съмнявам в намалението, но приемам, че в кардиологията съм лаик и по тази причина...
Година и половина по-късно, когато чета вестника нямам представа колко линейки са оборудвани в София, както и с колко е снижен броят на сърдечните инфаркти в София.  Пък и едва ли е важно да зная такива подробности. Зная обаче, че през 2009-2010 г. в една национална телевизия спореха за липса на дефибрилатори в част от линейките на Софийския Център за спешна медицина. Те пък май се ползват при сърдечни аритмии, но има ги при инфарктите или ги няма, кой да каже на неспециалист като мен...
Както и да е. Важното е, че през 2009 г. г-н професорът се е самореакламирал, макар и в безплатна многотиражка, за която пенсионерите чакат на Орлов мост от ранни зори.
Чета вестника и си мисля за инфарктите в другите области на България. Как ли ще ги преборят като си нямат болница "Света Екатерина" и професор от ранга на Начев? Сигурно няма да успеят? Жалко!
Четенето ме обогатява и с друга новост, тъй като редакцията на многотиражката не се е задоволила само с информация в областта на кардиологията.
Оказва се, че небеизвестната Военномедицинска академия качва лекарите от спешната помощ на мотоциклети и скутери. Надявам се последните да не са предназначени за яз. Искър. Според автора на материала “... за 7 минути ще стигат лекарите мотоциклетисти до своите пациенти... Жълтите возила могат да ходят и по ад­реси за консултация, но тогава болният ще плаща по 22 лева. Проектът стартира от 1 юли. 12 от закупените мотори ще бъдат разпределени във военните болници извън столицата....”. Спомних си, че моторите веднъж ги показаха по една от националните телевизии – то ли пред Народното събрание, то ли пред храм “Александър Невски”. Забравил съм. Видяха ми се идеални за тийнейджъри, за спешна помощ – не зная. И май че телевизионната дунанма (шумотевица – бел. моя) беше дотук. Скутерите не съм ги виждал. Сигурно всички са по морето или в провинциалните военни болници.
С това здравните новости в от старите вестници от 2009 г. не спират.
В един сериозен национален всекидневник  прочетох, че армията ни ще бъде снабдена със 100 000 електронни карти – здравни досиета (при армия под 30 000 се чудя защо са му толкова много бройки на генерала-професор Тонев, ама, нейсе). Ще спестя подробните обяснения от вестника. Важно е войската да знае, че веднъж снабдена с картите, тя без проблем ще бъде церена у нас, в Европата и забележете – по време на мисии.
Генералът-професор не за първи път конфабулира. В началото на 2011 г. прочетох в същия всекидневник, че “Медевак-а” (вертолет, фабрично оборудван за евакуация на ранени – бел. моя) аха, аха да кацне на покрива на ВМА в София. Вероятно няма да дочакам да видя нито пластичните карти-здравни досиета, нито кацането. Щото още от 90-те на миналия век е ясно, че Софийската военна болница не е конструктивно пригодена за това. По-важното за наш Стоян е да е в устата на медиите и то все с човекоугодни и благи професионални вести.
По тази причина ви препоръчвам да четете стари вестници.
Полезно е.
Ще научите за неизпълнените обещания, може би не само на господата Начев и Тонев.

Трансформациите на М.Ст.

Дойде ред са се захвана и с д. в. н. М. Ст., един от плеядата големи доктори, произведени преди трансформиране на системата за раздаване на научни степени в милата ни татковина. Статията му , която коментирам, "Трансформация на характеристиките на системата за сигурност", е публикувана в списание “Военен журнал”, книжка 1, 2009. Стилът на господина е толкова “наукообразно” сложен, а словоблудството толкова голямо (там, където не е преписвал чужди мисли), че ми се налага да избера различен от традиционния ми стил на писане. Иначе за коментари върху една колонка от списанието (на страница има по две колонки) ще ми трябват три. Да започнем!
1. От статията научих, че “стратегическия мениджмънт” е свързан “с инженеринга, функционирането и развитието на системата за национална сигурност” и че в неговата основа е “управлението на промяната”. Само дето не разбрах промяната на какво ще управлява М. Ст.
2. След много години дойде ред да проумея, че процеса на управление има “особености и различия” (спрямо какво), тъй като се реализира “в непозната сложна система от системи”. За какво иде реч и как се реализира управлението на непозната система не става ясно. Но авторът мълчи!
3. Трудно асимилирах “разширяващото се споделяне на елементи от нормативната база, принципи, цели, мисии и задачи (кой ще ми обясни що е мисия и що е задача) с останалите функционални елементи, както и "споделяне на практики на управление”. Ако иде реч за управление на промяната знаех, че се прави от съмишленици, ама сега съм разколебан. Виж, ако го беше казал просто като Филип Боков – "вината поемаме с мезета", сигурно щях да го разбера.
4. Съмнявам съм, че под “сигурност” в скалата на индивидуалните човешки потребности Ейбрахам Маслоу (американски психолог, 1908-1970) е визирал концепциите на М. Ст. Фактите показват, че през 1954 г. Маслоу май се е вълнувал повече от социалната психология, а не от националната сигурност. Вероятно за това е провел изследването си сред инженери и счетоводители, от което стига до заключението, че човек се мотивира от пет типа потребности, които са в йерархична зависимост. Как да се съглася с тезата на М. Ст.? Пък и Маслоу няма как да го опровергае и да ми помогне. Чудя се обаче в кои ъгли на националната сигурност на доктора се разместват другите потребности, дефинирани от бележития американец.
5.Жалко е, че досега не съм се сетил, че легитимността на “практиката на научнообосновано управление на обществото в националната държава произтича от предназначението да се гарантира суверенитета и сигурността”. Аз си мислех, че последните две гаранции са иманентна функция на държавата, ама не било!
6. Пропускам действащите Концепция за национална сигурност и Военната доктрина не защото са адекватни на членството ни в НАТО и ЕС, а защото трябва да смеля твърдението, че друг “съставен елемент на националната сигурност – вътрешната, е Законът за МВР”. По тази логика всички закони в България са елементи на националната сигурност и добре, че М. Ст. ме отвори.
7. За последните двадесет години съм се наслушал на какви ли не критики към управляващите. Не знаех обаче за “недостатъчно сериозното отношение (чие - на изпълнителната, законодателната или съдебната власт, ако М. Ст. е чувал или чел за тях) при делегиране на отговорност за управление на свързаните с нея (националната сигурност) рискове в някои изключително важни сектори на глобализираното развиващо се бързо общество” (кои са секторите и към какво се развива обществото не е ясно, но звучи добре). Браво М. Ст.! Смело и умно критикуваш. Само че неразбрано или може би аз не съм се доучил?
8. Още по-мъдро е заключението, че “националната сигурност е управлявано състояние на позитивен динамичен баланс на превъзходство на способностите на националната система за сигурност над нейните потребности (сега разбрах, че системата за сигурност е баланс на превъзходство над самата себе си) за реагиране на проявленията на предизвикателствата, рисковете и заплахите на средата за сигурност, което гарантира постоянна защитеност на жизненоважните интереси и развитието на личността, на обществото и на държавата”. Може ли да бъде казано по-сложно и наукообразно? Съмнявам се! За сетен път се убеждавам колко е била права Роза Люксембург, когато някога е казала, че който говори неясно за ясни неща, или е глупав, или е демагог. В кое от двете състояние е бъдещият голям доктор не се наемам да съдя.
9. Принос в човешкото познание е прозрението на М. Ст. за ”вековната практика на битуване на човечеството, която показва, че то предпочита да свързва измеримостта на своята дейност с конкретни математически изрази и величини”. Дядовците ми отдавна са напуснали този свят, но се съмнявам, че след изнурителния труд на нивата са се занимавали с интегрални уравнения и експоненциални криви, за да си измерят резултатите от труда. Може пък да е било така, а аз да не помня!
10. Добре щеше да е, ако нещата опираха само до математическите предпочитания на дядовците ми. За съжаление М. Ст. не се спира и смело впряга математиката за нуждите на националната сигурност. Следващият цитат е блестящо дефиниране на потребността от математическото моделиране за нуждите на сигурността - "при необходимост от абстракция или математическа визуализация дефинираното състояние динамичен баланс (пропускам математическите символи) на националната сигурност би могло да се представи като функция на няколко променливи величини, чиято област изразява отношението между сумата (обобщава количествените измерения и качествените характеристики на способностите) от наличните способности ...на съответната система за сигурност и сумарните проявления на нейната среда за сигурност - сумарно калкулираните предизвикателства, рискове и заплахи - ...в измерван период". Представяте ли си, каква трескава анализаторска, дипломатическа, военна и журналистическа дейност щеше да закипи в Лисабон по време на срещата на върха на НАТО (ноември 2010 г.), ако президента Медведев беше започнал по този начин речта си пред форума. И колко време щеше да е необходимо на Асошейтед прес или Ройтерс, за да ни обяснят какво е искал да каже. За съжаление ще се наложи да повторя цитат от книгата на Нисим Никълъс Талеб “Черният лебед. Въздействието на слабо вероятното в живота и на пазара” (издателска къща Инфо ДАР, 2009) -“неспособността ни за предвиждания в среда, податлива на черните лебеди, в съчетание с цялостната ни неосъзнатост относно това положение на нещата, означава, че хората от определени професии, които смятат себе си за експерти, всъщност не са такива. Ако съдим по емпирично преживяното от тях, те не са по-запознати с материята от останалото население, но пък са много по-добри в разказа или още по-зле в замъгляването на съзнанието ви със сложни математически модели....”.
След коментираните, за мен уводни текстове на статията, М. Ст. най-после стигам до нейната същина – характеристиките на системите за сигурност. Като начало, той ни убеждава, че “дизайнът и функционалността на националните системи за сигурност се предопределят от възможностите на тяхното управление за експлоатация на потенциала, генериран от познаването на строго идентификационните и общите им характеристики, които се намират в постоянно развитие и разнообразяване”. Чудя се дали не може да се каже и по-просто – например, че управлението на системата за национална сигурност е невъзможно да се реализира, без да се познават основните й характеристики ама нейсе. Досега съм смятал, че всяка характеристика може да се развива и променя под влияние на външни или вътрешни за системата фактори, но М. Ст-то “разнообразяване” ми дойде в повече. Ще спра дотук и ще изредя характеристиките на системите така, както автора (а може би редакторите на списанието) ни ги представя под формата на подзаглавия. В хронологичен ред те са (цитирам, като думата сигурност в подзаглавията заменям с многоточие): - "....; нормативна легитимност, институционалност на ..., системност на ..., националност на ..., динамичност на ..., отвореност на ..., колективност, приватизация и пазар на ..., социален капитал на .... , комплексност, интегрираност и неделимост на средата". Дали това са белези (характеристики) на системата за национална сигурност, особено комплексната, интегрирана и неделима среда (мисля си, че националната сигурност е разположена в подобна среда) е друг въпрос. Ще се принудя да се съглася с М. Ст., за да не се отвличам. Трудно ще ми бъде обаче да коментирам всички характеристики, тъй като на тях са посветени цели 15 страници от журнала. По тази причина ще огранича до част от тях, без да претендирам, че са най-важните.
11.Смятах, че след подзаглавието “нормативна легитимност” следва разнищването на тази характеристика. Лъгал съм се. М. С. отново ни връща към общо определяне на нещата, пишейки, че “състоянието сигурност в държавата и обществото би могло да се дефинира единствено с отчитане на влиянието на специфичните за наличието на национална система за сигурност характеристики”. Интересно разсъждение. По тази логика е невъзможно да се дефинира понятието чаша ако тя не налична в момента на дефинирането и ако не знаем нейните специфични характеристики – голяма, малка, стъклена, керамична, за вода и т.н. В този смисъл определението на г-н доктора е уникално.
12. Качеството задължителна правна легитимност на институциите, отговорни за сигурността на държавата силно ме заинтригува. Оказа се, че “тя позволява националната сигурност да се дефинира и изгражда като правомощия на институциите в единни нормативни граници, съответстващи на интегрираността на предизвикателствата, рисковете и заплахите на средата за сигурност.....”. В речниците за чужди думи в българския език може да се прочете, че “легитимен“ (от латински) означава “законен, законосъобразен“. Това значение обаче дни наред не ми дава мира, защото не мога да си отговоря на въпроса как юридическата законосъобразност на институциите, позволява националната сигурност да се дефинира като правомощия на същите тези институции в единни нормативни граници? Ако прочетете следващите редове на автора ще се убедите, че той е имал по-други намерения, в смисъл, че основите на националната сигурност са поставени в конституцията и законите на една държава, с което няма как да не се съглася (добавените от него устройствени правилници, устави и наредби, както и прилагателното “ведомствени“ пред думата закони умишлено ги пропускам). Питам се, къде ли М. Ст. е учил подобни сложни конструкти, за ни каже толкова обикновени неща?
13. Не по-малко сложни са обясненията на г-н доктора относно “институционалността на сигурността“. Малката беда е, че за първи път научих, че една от характеристиките на сигурността е нейната институционалност. Проблемът е в опита по-възможно най-увъртеният начин да стигнем до дефинирането на категорията институция. Съжалявам за прекалено дългия цитат - “общоприето е основните структури и механизми за управление на държавата и обществения ред да бъдат назовавани институции. Терминът обикновено отъждествява неизменното върховенство на техния социален статут над този на отделната личност при дефиниране и конституиране на основните им права и задължения. Често определението се прилага и за структури, навици и поведение на правителствени и обществени организации, които имат значително влияние върху формирането на политическите, правните, икономическите, социалните и други задължителни правила на обществения живот във всяка страна. В посочения контекст и във връзка с представените характеристики на съвременните системи цялостното управление на държавата също би могло да се разглежда като сложна организация (система от системи,), изградена от институциите за упражняване на делегираната им от обществото власт“. Така и не става ясно институцията (от латински – установявам, уреждам) структура ли е или механизъм, от кога и къде един термин се отъждествява с “неизменното върховенство на техния социален статут над този на отделната личност“ (или на автора така му се иска) и още куп други неща. Както и в какво е контекста (от латински – свръзка, в смисъл на сбор от всички обстоятелства при които става нещо и които му придават значимост или смисъл) на “цялостното управление на държавата.....като система от системи” и т.н. Време е вероятно да свикна с вкорененият писмовен навик на М. Ст. да си служи с термини, които или не познава добре или счита, че придават по-голяма тежест и научна стойност на диренията му в сигурността. Иначе сигурно щеше са е по-прецизен, а не да създава текст като следващия – “размерите, организацията на функционирането и създадените традиции налагат задълженията по упражняването на властта в държавата да бъде разделяно на различни равнища - местно, регионално и централно (национално), в сложен механизъм на преплитане на отговорностите на отделните структури при изпълнението на възложените им нормативни правомощия”. Който е попрочел нещо за държавата и разделението на властите ще разбере за какво става дума!
14. Сигурността е системна!?. Ако трябва да го приведа на обикновен език, националната система за сигурност е системна. Според доктора “основен инструмент за реализацията на задълженията и функциите на съвременната държава по сигурността в нейните географски рамки (откога националните граници станаха рамки или за отстояване на националните интереси”. М. Ст. щеше да изневери на себе си, ако по въпросите за същността на системите, не ни беше вкарал в дебрите на семантологията (науката за смисъла на думите). Според него “древният произход на думата система (от гръцки) е показателен за широката й приложимост от древността до наши дни (Браво докторе! Един друг военен автор, преди години се тревожеше, че няма единна концепция за значението на термина “стратегия” (за съжаление статията закъсня с няколко години, за да го освободи от терзанията). М. Ст. определя системата така – “в съвременната трактовка най-общо се влага следното значение: набор от взаимодействащи и взаимнозависими общности, реални или абстрактни (ура! новост! оказва се, че в системите има отвлечени, неконкретни елементи, тъй като абстрактно от латински означава отвлечен, неконкретен), които формират (интегрират) едно съставно цяло (интегрирана общност). Аз бях чел, че системите притежават качества, които не са присъщи на съставящите ги елементи, но това твърдение вероятно принадлежи на грешен автор. На М. Ст. принадлежат и други уникални заключения като това, че “от друга страна, индивидуалната архитектура на всяка система се базира и на подобието на функционалния дизайн на съставните елементи (дизайн на системите, структуриран около подобието на протичащите в тях процеси - например задължително преминаване на крайните им продукти през функциониращите звена вход, обработка, изход)”. Оставям го без коментари.
15.Системата за сигурност е национална!? Според М. Ст. – “позволява ли нормативната уредба на България нормално структуриране и функциониране на сектора за сигурност в национална система? В основния закон на страната са представени организацията и функциите на националната система за сигурност. Но и в Конституцията системата за сигурност не е напълно конструирана, след като в нея са споменати само част от основните елементи с „отговорности за националната сигурност - президент, Народно събрание. Министерски съвет. Конституцията представя Консултативния съвет за национална сигурност, вече несъществуващите в Народното събрание Комисия по национална сигурност, Комисия по външна и интеграционна политика за контрол пад изпълнителната власт в областта на външните аспекти на националната сигурност, много общо са дефинирани „специалните органи на сигурността'', а с малко по-детайлизирани права и задължения - Съветът по сигурността към Министерския съвет. Независимо от това основният закон на държавата не създава правни бариери за бъдещото по-детайлно нормиране на дизайна и функционалността на системата” (чувал съм, чувам и, дай боже да съм жив, ще чуя различни критики към основния закон на България. Но подобни уникални мисли срещам за първи път). Ще завърша коментара за националността сигурност с този цитат, защото е достатъчен, за да характеризира обърканите дизайн и функционалност в главата на автора.
16. Сигурността е динамична. Според М. Ст. динамичността на системата за национална сигурност произтича от: “нарастващата потребност от ефективни механизми за управление на нейната динамика. След това автора смело продължава напред, за да ни убеди, че “съвременното управление на сектора за сигурност следва да отчита, че динамиката на сигурността се характеризира с множество разнообразни и променливи фактори. Например отразяването на политическите, военните, за вътрешната и за гражданската сигурност следствия от членството на страната в различни международни организации за сигурност (ООН, ЕС, НАТО, ОССЕ, ИЮИЕ и др.). Националната система следва да редуцира част от националните отговорности за самостоятелно поддържане на превъзходство в равнището на определен тип оперативни способности, които могат да бъдат компенсирани чрез изграждането на общи способности, (примери са членството на България в НАТО с едни от най-скъпоструващите способности - за отбрана, чрез изграждане на общи Сили на НАТО за реагиране), на способности за стратегически превози по въздуха, за защита от оръжия за масово поразяване, за безпилотни летателни апарати, за презареждане във въздуха и др.). Допълнителни компенсаторни механизми за баланса на сигурността в националната система за сигурност са разширените възможности за синхронизирано формиране и провеждане на обща политика за сигурност и отбрана (в ЕС) и използване на общи. Не силови, граждански (в съответствие с терминологията на ЕС) механизми за разрешаване на противоречия, кризи и конфликти (НАТО, ЕС, ИЮИЕ, ОССЕ и др.)....”. Дали изложеното е белег на динамичността на системата за национална сигурност не се наемам да коментирам.
Смятам да спра до тук. Не защото няма какво да се пише. А по причина, че едва ли някои ще се впечатли от следващите бисери на големия доктор. Коментирайки М. Ст. се сетих за един виц за Шерлок Холмс и д-р Уотсън. Двамата герои са на излет. След вкусната вечеря и бутилка вино, те се оттеглят за нощувка и лягат да спят. След няколко часа Холмс се събужда и смушква верния си приятел:
- Уотсън, погледни към небето и ми кажи какво виждаш.
- Виждам милиони и милиони звезди, Холмс – отговаря Уотсън.
- И какъв извод можеш да направиш от това?
Уотсън се замисля за минута.
- Астрономически, това ми говори, че има милиони галактики и възможно милиарди планети. Астрологически, наблюдавам, че Сатурн е в съзвездието Лъв. Логически, правя извод, че времето е три и четвърт. Метеорологически, подозирам, че утре ще бъде прекрасен ден. Tеологически, мога да видя, че Бог е всемогъщ, а ние сме само малка и незначителна частица от Вселената. А на теб какво ти говори, Холмс?
Холмс мълчи известно време и казва:
- Уотсън, ти си .идиот, някой е откраднал нашата палатка!
В тезите и трактовките си М. Ст. много ми прилича на доктор Уотсън. Де да беше само литературен герой!?
Авторът, полковник Митко Стойков в момента работи в НАТО щаб в Турция. Не го познавам и в критиката ми няма нищо лично. Защити дисертация за доктор на военните науки през 2010 г.